Отвън се натъкна на Гаврил, който се взираше в него от седлото си. По някакъв начин той успяваше да запази униформената си жилетка на началник на планинската стража непокътната. Панталоните му бяха разкъсани и изцапани, ръцете и раменете тъмнееха от барутни обгаряния и различни по дълбочина рани, но захабеният плат на жилетката бе засегнат единствено от времето и многобройните изпирания.
Гаврил бе оседлал коня на Тамас и му подаде юздите.
— Няма да ходя на някакъв проклет излет с тебе — каза Тамас.
— Тогава защо си се облякъл? — попита Гаврил и се огледа. Лагерът още спеше. През последните няколко дни Тамас щадеше хората си, като ги оставяше да спят до осем сутринта. Бяха си заслужили почивката. Пък и покрай разгромяването на кезианската кавалерия, чиито оцелели бяха дали клетва да се оттеглят, и намиращата се на седмица път пехота, Тамас можеше да си позволи известно време за отдих.
— Днес армията потегля — каза Тамас.
— Ще ги настигнем.
Упорит негодник. Защо му беше притрябвало на Гаврил всичко това? Защо изпитваше необходимост да влачи и Тамас подире си? Мъртвите трябваше да бъдат оставени да почиват в гроба, необезпокоявани. Те не се интересуваха от сантименталностите на живите.
Тамас би предпочел да повдигне шапка на запад и мълчаливо да сведе глава за няколко минути. Би било много по-практично.
— Качвай се на проклетия кон — рече Гаврил.
Тамас се покатери върху седлото.
Двамата мълчаливо се отправиха на запад, успоредно на една от множеството реки, съставящи Крезимирови пръсти. Тамас не знаеше дали точно тази имаше име. Местните несъмнено я наричаха по някакъв начин — макар че в тази част на Кез нямаше много местни.
Някога, северните кезиански земи, изобилстващи от земеделски и скотовъдни ферми, бяха гъсто населени. Редуващите се периоди на суша и наводнения от последните десет години, създали толкова проблеми на Адро, бяха засегнали и Кез. Голяма част от кезианското население се бе насочило към източните градове да търси препитание. Тамас си представяше тези градове по-претъпкани и мръсни и от Адопещ.
Как ли протичаше животът в адранската столица по време на войната? Планинският канал трябваше да е завършен досега, което щеше да облекчи част от работата на бдящата над търговията планинска стража. Заради войната с Кез храната трябваше да пристига от Нови и Делив.
Тамас и Гаврил оставиха зад себе си най-високите предпланински хълмове и се спуснаха към мястото, където реките постепенно започваха да се вливат една в друга. Не всички от Пръстите се събираха в едно, не и наведнъж. До мястото, където това се случваше, имаше няколко дни път, а целта им не беше твърде далеч от равнините.
Теренът стана каменист — огромни канари и внезапно зейващи клисури, които накараха Тамас да се зачуди, дали някога планините не са се простирали дотук и ако действително беше така, що за божество или природна сила ги бе сринала.
Много отдавна този терен му бе послужил като отлично прикритие от Пазителите на Ипил.
Двамата конници прекосиха един каменист склон и се спуснаха в овраг, където две от реките се срещаха. Тамас потърка рамене, неочаквано вкочанени въпреки топлината на лятното слънце.
Тогава я видя. Грамада, издигната на няма и петдесет крачки от мястото, където двете реки се срещаха. Беше около метър висока и два метра широка купчина от шуплести камъни.
Изминалите тринадесет години не бяха я променили много. Кървавите следи от пръстите на Тамас и Гаврил, дълбали каменистата пръст, бяха отмити. Огърлицата — ценно притежание на мъртвеца, оставена от Тамас върху най-горния камък — я нямаше, ала грамадата си стоеше непокътната.
Тамас слезе от коня си и привърза юздите за едно закърняло дърво. Приближи се до грамадата бавно. Замислено. Сега, след като вече беше тук, предишното му нежелание да дойде му се струваше глупаво.
Той се извърна към Гаврил.
Едрият мъж, проявил такава настоятелност да доведе Тамас на това поклонение, не се осмеляваше да се приближи.
Тамас пое накъсан дъх. Той протегна ръка и докосна най-горния камък на грамадата.
— Каменир — каза той и почувства облекчение от изричането на името.
Хрущенето на стъпки показа, че Гаврил най-сетне се е присъединил към него.
— Съмнявам се, че някой друг, освен нас двамата, си спомня това име. — В главата му тази мисъл представляваше просто размишление. Изречена на глас, звучеше безсърдечно, и Тамас веднага се разкая. Гаврил бе последният представител на Каменировия род.