Роднините му в Кез бяха избити по нареждане на Ипил. Онези в Адро бяха далеч по-малобройни, а малцината живи отдавна се бяха отрекли от него.
Тамас опита да си представи образа на Каменир и установи, че не може. Приличаше на Гаврил, помисли си той. Не толкова едър. Много по-млад. Небрежно, непринудено държание и неподправена усмивка, която очароваше повечето хора.
— Как успя? — Гаврил стоеше край грамадата, свел глава.
— Какво?
— Как успя да продължиш? След случилото се?
Тамас с изненада долови обвинителни нотки в гласа му.
— Какъв избор имах?
Какво очакваше да чуе от него Гаврил? Признание, че е преспал с половината от неомъжените дами в Адопещ, а също и с мнозина семейни? Или да изтъкне, че в периода непосредствено подир смъртта на Ерика бе убил повече хора в дуели, отколкото през цялата си гневна младост?
— Видях тъгата ти — рече Гаврил. — Виждах как тя те разяжда след убийството на Ерика. След като Мануч отказа искането ти да идем на война. Когато ти дойде при мен и заяви, че искаш да убиеш Ипил, аз знаех, че трябва да го сторим. Но… но след като се провалихме, след като Каменир загина, ти се промени. Признаците на тъга, които виждах по-рано, изчезнаха. Ти се завърна сред обществото. Усмихваше се на онези глупаци, които намираха кутията с отсечената глава на Ерика за нещо изключително остроумно. Устройваше приеми и се разхождаше по улиците усмихнат.
— Какъв избор имах? — повтори Тамас.
Гаврил стисна рамото му и го обърна към себе си, за да го погледне в очите.
— Ти изобщо не скърби за Каменир. Изобщо не те беше грижа, че по-малкият ми брат умря. — Очите на Гаврил се насълзиха, лицето му пламна.
— Какво искаше да направя? — с неочакван гняв попита Тамас. Нима Гаврил го бе винил за това през всички тези години? Нима смяташе, че Каменир не е означавал нищо за него? — Да се пропия, както стори ти?
— Исках да покажеш малко благоприличие! — рязко повиши глас Гаврил. — Да покажеш съжаление. Каквото и да е чувство към човека, който умря за теб!
От толкова близо Гаврил се извисяваше над него, но Тамас не чувстваше страх. Само гняв и съжаление.
— Намерил кой да го каже — процеди Тамас. — Нима според теб да се удавиш в бъчва светло пиво е израз на благоприличие?
Той дори не видя устремилия се към него юмрук. Огромният пестник просто изникна пред лицето му, а в следващия момент ушите на рухналия на колене Тамас запищяха. Замаян, той тръсна глава. От устата и носа му прокапа кръв, попила в прашната твърд. Не за първи път проливаше кръвта си на това място.
Той се изправи на крака, като леко се поклащаше на колене. Гаврил се взираше гневно в него, предизвиквайки го да отвърне на удара.
И той го направи.
Изненадата върху лицето му, когато юмрукът на Тамас го намери в стомаха, донесе на фелдмаршала моментно удовлетворение. Той продължи с нов удар, накарал Гаврил да се превие.
— Аз изгубих съпругата си, негоднико — процеди през зъби Тамас.
Гаврил го сграбчи в мечешка прегръдка и го повдигна с рев. Тамас почувства жегването на страх, когато краката му се отделиха от земята. За човек със силата на Гаврил той тежеше не повече от дете.
Тамас стовари лакътя си върху гърба на Гаврил, с което изтръгна крясък от гиганта.
Гаврил го вдигна високо, след което рязко го стовари на земята. Сблъсъкът изкара въздуха на Тамас, краката му изтръпнаха, а погледът му се замая. Той изхриптя и заби ръка в коремните тлъстини на Гаврил.
Двамата се въргаляха сред прахоляка сякаш часове. Не спираха да си разменят ругатни, удари, ритници. Без значение колко силно Тамас удряше Гаврил, нищо не можеше да го спре. Дори и извън барутен транс фелдмаршалът се считаше за корав боец. Но Гаврил се отскубваше от захватите му. Поемаше ударите му. И се отплащаше със същото, ако не и с по-добро от полученото.
Тамас се изправи на крака и изрита Гаврил. В отговор се оказа блъснат, при което в гърба му се забиха камъните на грамадата.
— Спри! — каза Тамас.
Гаврил повдигна очи. Синини покриваха лицето му, особено около едното око, а носът му бе разкървавен. Той зърна грамадата зад Тамас и отпусна пестник.
Накуцвайки, Тамас се отдалечи от надгробната купчина и приседна на едно паднало дърво.
Опипа ребрата си. Май имаше едно пукнато. Чувстваше лицето си, както би се чувствал един изтупван в продължение на час килим. Куртката му бе разкъсана откъм гърба — можеше да го усети само като раздвижеше рамене. Един от ботушите му лежеше от другата страна на грамадата, макар Тамас да не помнеше кога го е изгубил.