— Искаш да знаеш какво стана с мен? — попита Тамас.
Гаврил изсумтя. Той лежеше на земята срещу Тамас, разперил крака.
— В същата нощ, когато погребахме Каменир, взех решението да убия Мануч. — Тамас събра храчка и я изплю встрани. Беше кървава. — Реших да започна война. Не в името на правата на народа или злините на Мануч, или подобните глупости, които говорех пред поддръжниците си. Подех война, за да отмъстя за брат си и съпругата си.
Той бавно си пое дъх и се загледа в събутия си крак. Чорапът се беше скъсал още преди седмица и палецът му надничаше през дупката.
— Не можех да организирам подобно нещо сред скръб. Трябваше да изпитам приятелите си. Да очаровам враговете си. Това беше първата стъпка: да ги убедя, че все още съм любимият галеник на Адро. Закрилникът на Мануч. Следващата фаза бе да взема главата на Мануч.
— След това, разбира се, войната. Която — Тамас повдигна пръст — бяха на косъм да не поведа. Земетресението и роялистите почти успяха да ме отклонят от плана ми. Сърцето ми се късаше, когато видях Адопещ в руини. Но тогава Ипил изпрати Никслаус и ме върна на пътя към отмъщението.
Той отпусна ръка.
— Краят ще настъпи, когато изтръгна сърцето на Ипил заради това, че ми отне семейството.
Вятърът бе притихнал. Чуваше се единствено глухото шумене на двете сливащи се реки.
— Хубава реч — каза Гаврил.
— И аз така мисля.
— Дълго ли си я репетирал?
— По-голямата част, с години — отвърна Тамас. — Наложи се да импровизирам на места. Не ми беше хрумвало, че ще я изнасям пред теб.
— А пред кого тогава?
Фелдмаршалът сви рамене.
— Пред внуците ми? Пред човека, който ще ме екзекутира? Таниел единствен знае истинските причини, поради които планирах всичко.
Звукът на конско изцвилване накара Тамас да повдигне глава. На върха на склона, на около стотина крачки, бяха изникнали двама ездачи. Тамас присви очи срещу обедното слънце, докато пръстите му опипваха за оръжието. Пистолетът беше изпаднал от кобура си по време на битката и лежеше на десетина крачки вляво от него.
Ездачите започнаха да се спускат по склона. Ослепителният блясък на слънцето намаля и Тамас можа да различи две познати лица: Олем и Беон ди Ипил.
— Имаме си компания — рече той.
Гаврил изви врат и погледна към сипея.
— Това Беон и Олем ли са?
— Да.
— Бих могъл да му счупя врата. Да го погреба до Каменир. Каква поетична справедливост би имало в това.
— Аз… Ние не враждуваме с Беон, а с баща му.
— Чувал съм, че Беон е любимият му син.
— Ипил сменя любимия си син на всеки шест месеца. Беон току-що изгуби мащабно сражение. Ако го убием сега, Ипил ще каже, че синът му си го е заслужил.
— Не е от грижовните бащи.
— Не е.
Олем и Беон спряха на двадесетина крачки от тях. Олем погледна към отхвърчалия Тамасов ботуш, сетне огледа оврага.
— Изглежда е имало битка — рече той.
— Нападнаха ни от засада. Изхвърлихме телата в реката — каза Тамас.
— Разбира се — каза Олем. Не звучеше убеден.
— Мислех, че съм ти наредил да стоиш в лагера — каза фелдмаршалът на Олем.
— Простете, сър — отвърна той. — Генералът ме помоли да го придружа, за да не наруши дадената дума.
— И защо сте сметнали за необходимо да ме последвате? — обърна се Тамас към Беон.
Беон се намръщи към грамадата.
— Чувал съм една история — обясни той. — В нея се говори за барутен маг и двама братя със забележителна сила. — Очите му трепнаха по посока на Гаврил. — Тя е стара и се предава шепнешком из двора на баща ми, при все че той е положил огромни усилия да я заглуши.
— Е, и? — кисело попита Гаврил.
Беон продължи невъзмутимо:
— Тази история особено ме интригуваше като малък. В края ѝ една цяла рота от елитните бойци на баща ми изчезва край Крезимирови пръсти. Някои от телата били намерени. Други не. Винаги съм се чудил дали това наистина е бил краят на историята.
Тамас и Гаврил се спогледаха.
Тамас попита:
— И сте решили, че можете да го научите, като ни последвате тук?
Беон отново гледаше към грамадата.
— Да, реших, че има вероятност. Виждам пред себе си барутен маг, овдовял по нареждане на баща ми, и един огромен мъж с голяма сила. Предполагам, че истинският завършек на историята е много по-тъжен от онези, които рисуваше детското ми въображение. — Той почтително сведе глава към двамата и обърна коня си. — Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Така е — подвикна Гаврил подире му.