Беон спря и се извърна.
— Простете?
— Краят на историята наистина е тъжен.
— Не — възрази Беон. — Историята още не е приключила. Ала краят ѝ действително ще бъде много тъжен.
Глава тридесета
Пламтящата сепия беше рибарска кръчма. И тя, подобно на Устатата мома, се намираше в единия край на кей, разположена на няколко метра над водата. Ала тукашната клиентела бе много по-разнообразна. Имаше фабрични работници, кроячки, воденичари и дори оръжейни майстори. Кръчмата беше известна из целия град с евтините си, изключително вкусни сладководни стриди. В единия край на помещението скрибуцаше цигулка, а дъските се тресяха под тропота на десетките крака, в ритъма на моряшка мелодия. Барманката увери Адамат, че това е напълно нормално. Инспекторът отпиваше малки глътки от бирата си и отново огледа помещението. Той седеше с гръб към стената, подбрал място, от което да държи всички врати на кръчмата под око. До момента нямаше и следа от Доулс или хората му. Нямаше следа от Адаматовия син.
Наближаваше полунощ. Срещата с Доулс трябваше да се е състояла още вчера, ала въпросният така и не беше се появил. Отказващ да се поддава на отчаяние, Адамат бе дошъл отново и бе чакал цял ден, положил в скута си куфарче с двеста и петдесет хиляди крана. Беше изморен и изнервен, а с всяка изминала минута ставаше и все по-гневен.
Седналият до него Сусмит сподави прозявка. Пръстите му барабаняха в такт с цигулката, а очите му блуждаеха. Виждаше се, че е започнал да се разсейва.
— Мамка им! — изруга Адамат и се изправи на крака.
Боксьорът се сепна и се огледа, дирейки заплахата.
— Той няма да дойде — високо каза Адамат, надвиквайки музиката и тропота. — Няма какво да правим тук.
Сусмит го последва навън. За втори път тази седмица Адамат се оказваше посред нощ в пристанищния квартал, без да е постигнал нищо. Той срита някакъв кол и изруга, защото си удари пръста. В яда си едва не хвърли куфарчето във водата, ала Сусмит улови ръката му.
— Ще съжаляваш за това.
Адамат сведе поглед към куфарчето. Това бяха всичките му пари: спестяванията му, парите, дадени му от Бо, плюс петдесет хиляди, които Рикар му бе заел. Да. Определено щеше да съжалява.
— Сега ще трябва да замина за Норпойнт — рече Адамат. Той вече пресмяташе мислено. Трябваше да наеме лодка — и то не каква да е пътническа лодка, а контрабандистка, за да го вкара скришом във владения от кезианците град. След това трябваше да намери Йосип и да го освободи. Може би щеше да си има работа с Привилегировани, макар че слуховете твърдяха, че Таниел Двустрелни избил по-голямата част от кезианската кабала в сблъсъка на планината. След това…
Сусмит го разтърси за ръката.
— Какво има? — попита Адамат, раздразнен, че са прекъснали размисъла му.
— Норпойнт? Да не си се побъркал?
— Не. Просто трябва да си върна сина.
Сусмит въздъхна. Извади лула от джоба си, захапа я и я натъпка с тютюн.
— Ще трябва да се примириш — изръмжа той.
— Той е мой син — каза Адамат. — Как бих могъл да се примиря? — Той се подпря на стълба, който бе изритал преди малко.
— Извън досега ти е — меко каза Сусмит.
— Не може да няма начин. — Адамат се съсредоточи в опит да подхване предишните си размисли. Толкова много неща му предстоеше да изпълни. — Ти ще дойдеш ли с мен?
Сусмит дръпна от лулата си, преди да отговори.
— Да.
— Благодаря ти — каза Адамат, замаян от облекчение. В Норпойнт щеше да е опасно, но да навлезе сам в кезианска територия би било самоубийство.
— При едно условие.
— Какво е то?
— Дай си една нощ размисъл.
Адамат се поколеба за момент. Трябваше да започне приготовленията още тази нощ. Да подготви провизии, да намери контрабандист… Но пък последното действително щеше да бъде по-лесно на сутринта. Повечето от хората, с които поддържаше връзка, в момента спяха.
— Хубаво — рече инспекторът. — Ще си дам една нощ размисъл.
Сусмит го придружи до дома, преди да си тръгне. Адамат изпроводи с поглед чаткащата надолу по улицата наемна карета и влезе.
В къщата бе тихо, ако не се броеше хлипането на едно от децата. Адамат свали ботушите и шапката си и окачи сакото си край вратата. Мина покрай детските стаи, като поспря за момент пред вратата на Астрит — плачът идваше от нея. Прегърналата я Фейниш пееше, за да я успокои, и леко я люлееше. Никоя от двете не забеляза Адамат.
Той се промъкна в собствената си спалня. Една от лампите светеше слабо — както винаги в случаите, когато инспекторът се прибираше късно през нощта.