— Аз не се поддавам на принуда. — Адамат се опита да се разгневи. Искаше да се пресегне през бюрото и да зашлеви Рикар, ала ядът не се отзоваваше. Рикар беше прав. Инспекторът имаше нужда да напусне града и да подиша малко свеж въздух. Щом и децата можеха да дойдат, а Фая вече бе дала съгласието си, може би разходката щеше да се отрази добре на всички им.
— Три часа — напомни Рикар.
Адамат изрита куфарчето, при което по пода се разсипаха пачки банкноти.
— Хубаво, добре! Само изхвърли онези проклети стриди!
Рикар се изправи и кимна, стиснал нос заради острата миризма.
— Съгласен съм.
Таниел не можеше да реши дали да проклина късмета си, или да го благославя.
Генерал Кет съвсем спокойно можеше да го е изпратила на бесилото. Тя се ползваше с подкрепата на всички висши офицери — с изключение на генерал Хиланска. Фел бе пристигнала във възможно най-подходящия момент, а офертата на Абракс да се присъедини към Крилете щеше да му позволи да остане на фронта.
И все пак — да го изхвърлят от адранската армия? Таниел още се затрудняваше да осмисли това. Той бе израснал сред армията. В нейно име бе марширувал, убивал и кървил почти половината си живот. А ето че сега те просто го захвърляха като някакъв мръсен парцал само защото бе обвинил генералния щаб в сътрудничество с врага.
Може би те действително сътрудничеха на кезианците. Нарежданията за отстъпление се издаваха в подозрително подходящ за противника момент, а нежеланието им да задържат позиция дори и в случаите, когато врагът бъдеше надвит, беше нелогично.
Но Таниел не можеше да стори нищо повече по този въпрос, освен да се присъедини към Крилете на Адом. Най-сетне щеше да получи шанс да очисти кезианските Привилегировани и може би когато всички от проклетите магьосници бъдеха избити, врагът нямаше да може да попълва редиците си от Пазители. Таниел трябваше да намери и начин да се сдобие с кръвта на Крезимир, за да може Ка-поел да го убие.
Последното изглеждаше като най-лесната част от задачите му.
Някаква експлозия разтърси земята и наруши равновесието му. След малко Таниел отново беше стъпил здраво на краката си. Откъде беше дошъл този взрив?
В адранския лагер бе настанало объркване, но по всичко личеше, че експлозията е дошла от юг. Таниел изтича на върха на едно възвишение и погледна към кезианския лагер.
В далечината, на мили разстояние, отвъд вражеския стан и огромния дървен стълб, на който Жулин висеше прикована под слънцето, се виждаше град Будфил. Стени те му димяха. Над тях се стелеха ниски облаци — или това беше дим? Барутна експлозия? Възможно.
Оживлението в кезианския лагер изглеждаше особено припряно, изцяло насочено към Будфил. Може би Тамас най-сетне се връщаше? Не, невъзможно. Тамас не би нападнал вражеския тил, без предварително да се увери, че адранските бригади ще нападнат от другата посока.
Това щеше да бъде подходящ момент за атака. Таниел наклони глава в очакване да чуе звука на адранските тръби, призоваващи бойците на оръжие.
Погледът му попадна върху стълба, издигнат насред кезианския лагер, и прикованата към него Жулин. Какво ли провинение я бе окачило там? Такава своенравна и могъща жена… Може би беше дело на Крезимир? Таниел не можеше да си представи друг, способен да я подчини.
Той изчакваше. Тишина. Дори тревога нямаше — предпазна мярка, в случай че врагът опита да нападне изненадващо.
Слънцето тъкмо залязваше, когато Таниел достигна барачката, в която квартируваше. Имаше два часа да намери Ка-поел и да си събере багажа. Трябваше ли да се сбогува с някого? С Етан щеше да продължи да поддържа връзка. Имаше ли други?
Таниел се облегна на рамката на вратата. Не. Нямаше други. За всички години, прекарани в адранската армия, Таниел бе завързал малко приятелства. Това трябваше да улесни напускането му.
Трябваше…
Той отвори вратата. Светлината на залязващото слънце проряза част от мрака.
Ка-поел лежеше гола върху койката, с протегнати над главата ръце, лицето ѝ — скрито в сенките. Таниел почувства как се изчервява. Той извърна поглед.
— Пола, какво правиш?
В стомаха му се вряза юмрук, който го преви. Нечии ръце го блъснаха вътре. Таниел падна на пода, опитвайки се да преодолее шока и объркването. Вратата се затвори зад него.
Той понечи да се изправи на крака. Някакъв твърд предмет се стовари връз гърба му и почувства върху шията си допира на острие. Устата му пресъхна.
— Не мърдай, магьоснико.