Изсъска клечка кибрит и лампата край леглото бе запалена. В стаичката се бяха скупчили петима мъже, които се взираха в поваления Таниел. Всички бяха въоръжени — някои с палки, други стискаха ножове. И всички воняха на уиски. Носеха адрански куртки със символа на лопата, пришит върху рамото.
Отрепките от Трета бригада. Най-долните мъже в цялата адранска армия.
Хора на генерал Кет.
Един от войниците отпи голяма глътка от бутилката в ръката си и удари Таниел по лицето. Ударът бе силен и добре премерен и повали барутния маг обратно на пода. Според нашивките на рамото му, мъжът беше капитан.
Таниел гледаше как дълги нишки от собствената му окървавена слюнка покапват върху дъските.
— Кои, по дяволите, сте вие? — процеди той.
Капитанът изсумтя.
— Генерал Кет ни каза, че ще получим това бонбонче. Рекохме да започнем от рано. — Той остави бутилката на нощното шкафче и започна да разкопчава панталона си. — А ти ще гледаш.
Таниел погледна към Ка-поел с крайчеца на окото си, опитвайки се да не обръща внимание на голотата ѝ. Върху лицето ѝ се виждаха синини, устната ѝ бе сцепена и кървеше. Личеше, че е била бита жестоко.
Той скочи на крака. Някой от петимата реагира достатъчно бързо и стовари палката си под тила му. Таниел дори не почувства удара. Десницата му сграбчи челюстта на капитана, пръстите обвиха зъбите. Лявата му ръка сграбчи челото.
Таниел почувства изпращяването и разкъсването на мускули, кост и сухожилия, докато изтръгваше челюстта на капитана. Дълбоко в себе си звукът го ужаси, но всякакви протести бяха заглушени от яростта му.
Той пое удар с палка отстрани по лицето и се извърна към нападателя си. Пестникът му се стовари върху носа на войника достатъчно силно, че да го убие на място. Пред очите на Таниел се спусна червена пелена, тялото му се движеше по инстинкт.
Не помнеше как е убил останалите трима, но скоро се оказа заобиколен от пет трупа, чиято все още топла кръв покриваше ръцете и ризата му. Таниел коленичи край Ка-поел. Тя дишаше плитко. Очите ѝ се отвориха.
— Спокойно — каза Таниел, когато тя отвори уста. Той я покри с одеяло, взе единствената си останала куртка, преметната на таблата на леглото, и я облече върху окървавената риза. Хвърли скицника и принадлежностите си в раницата, след което взе Ка-поел на ръце. В стаята нямаше нищо друго, което да е от значение за него.
Зърна торбата ѝ, захвърлена в ъгъла, и на излизане грабна и нея.
Не спря да тича през целия път до лагера на наемниците. Още при първия им пост започна да вика за доктор. Пехотинците се взираха объркано в него, докато той претичваше покрай тях.
Палатките на наемническите предводители бяха лесни за намиране, разположени в средата на лагера.
— Това ли е палатката на Абракс? — рязко попита Таниел.
Двамата дежурни се спогледаха.
— Бригаден генерал Абракс! Трябва веднага да говоря с нея!
— Двустрелни?
Таниел вихрено се обърна и видя Абракс да приближава от посоката, от която бе дошъл. Вероятно тя тъкмо се връщаше от адранския лагер и Таниел осъзна, че двамата са разговаряли преди по-малко от двадесет минути.
— Защо, по дяволите, сте се развикали… — Погледът ѝ попадна върху окървавената му риза и синините на Ка-поел. — Какво е станало?
— Трябва ми лекар за нея. Незабавно!
— Доведете лекар — отсече Абракс към дежурните. — Внесете я в палатката ми. Ето тук, сложете я да легне. Какво ѝ се е случило? Светии, ами на вас? Целият сте покрит с кръв. Вие ли ѝ причинихте това?
— Не! — изкрещя Таниел, преди да е успял да се овладее. — Не. Не бях аз. Само тя има значение за мен. Помогнете ѝ, моля ви.
— Ще бъде сторено — отвърна Абракс.
— Току-що убих петима мъже — продължи Таниел. — Войници от Трета бригада. Беше при самозащита, но очаквам скоро да дойдат да ме търсят.
Абракс премигна насреща му. Тя понечи да каже нещо, но после затвори уста.
— Били сте нападнат? — попита накрая тя.
— Да.
— Подробности, човече. Говорете!
— Петима войници ме причакваха в квартирата ми. Те бяха пребили Ка-поел… и възнамеряваха да я… пред очите ми. — Таниел чуваше гласа си като чужд, сливащ думите.
— А вие сте били без оръжие?
Таниел кимна.
Абракс повдигна длан до устните си, без да отделя поглед от него.
— Вие сте в шок. Седнете. В барутен транс ли бяхте?
— Не.
— Петима души — тихо изрече тя, почти недоловимо. — С голи ръце. — Тя хвърли поглед към Ка-поел. — Лекарите скоро ще дойдат. Останете тук.
Абракс пристъпи до входа на палатката.
— Стюърт! — провикна се тя, докато излизаше. Дори и вън високият ѝ глас се чуваше в палатката. — Ето къде сте. Свикайте най-добрите ни разследващи. Изпратете ги в адранския лагер незабавно. Имало е петорно убийство и искам да знам точните обстоятелствата, довели до него.