— Търсим ли някого? Или се опитваме да открием как са загинали жертвите? — попита мъжки глас, очевидно принадлежащ на Стюърт.
— Търсим единствено истината. Освен това не става дума за жертви, а вероятни изнасилвачи. Изровете всичко, което можете за тях. Искам да зная с пълни подробности що за хора са били и какво са правили непосредствено преди смъртта си.
— Слушам.
— Освен това не пускайте в лагера военна полиция. Потушете всякакви слухове.
— Разбира се. Нещо друго?
— Стой наблизо. Сигурна съм, че ще изникне и друго.
Миг по-късно Абракс се върна в палатката. Таниел понечи да се изправи, и осъзна, че в даден момент бе хванал ръката на Ка-поел. Реши да остане край леглото ѝ.
— Благодаря ви — каза той.
— Повярвайте — рече Абракс с пламнало лице, сбърчила чело. — Ако сте ме излъгали, аз лично ще сложа примката около шията ви. Но няма да допусна един мъж да изгуби живота си, защото е защитил себе си и своята любима.
В следващия момент се появи лекарката. Таниел отказа да напусне палатката, но се извърна, докато траеше прегледът. Ка-поел се противеше — той се надяваше, че това е добър знак.
— Дадох ѝ нещо, което ще ѝ помогне да заспи — каза лекарката, когато приключи. Тя се втренчи остро в Таниел. — Претърпяла в зверски побой.
— Не е бил той — сопна се Абракс.
Погледът на лекарката изгуби остротата си.
— Не е била изнасилена и има кръв под ноктите си, кокалчетата ѝ също са ожулени. Съпротивлявала се е усилено. Това може да ви помогне да ги заловите.
— Те вече са мъртви — безстрастно обяви Таниел.
— Още по-добре. Апатичността ѝ се дължи на изтощение. Може да се е борила с тях в продължение на часове. Лявата ѝ ръка е счупена и има вероятност да изгуби едното си ухо. Но няма сътресение, което е забележително.
Таниел отново пристъпи до леглото на Ка-поел. Почти не забеляза как Абракс се настани в един стол наблизо и започна да ги наблюдава.
Не беше сигурен колко време е изминало, когато чу гневни крясъци край палатката. Абракс се надигна от мястото си с напрегнат вид и излезе.
— Не ви ли казах да затворите лагера? — попита тя.
— Генерал Абракс — изрече остър глас.
Таниел зарови лице в шепите си. Доравир.
— Вие укривате човек, издирван за убийството на четирима пехотинци и офицер от Трета бригада. Предайте ни го незабавно.
Глава тридесет и първа
Нила почувства, че пръстите ѝ треперят в опит да доближат иглата.
— Не се тревожи — каза Бо. Гласът му бе тих и успокояващ. Той седеше кръстато върху една захабена възглавница край единствения прозорец, положил прашна стара книга в скута си. В момента гледаше към Нила. — И да сгрешите, няма нищо страшно. Просто ще бъда погълнат от отвъден огън; ще пламна като бала сено, киснато в светилно масло.
— Не ми помагаш — рече Нила. Тя си пое дълбоко дъх и забоде иглата в магьосническата му ръкавица. Изглеждаше, че е намерила правилното място. Бодът трябваше да е съвършен, за да могат ръкавиците да функционират правилно.
— Зная — отвърна Бо. По гласа му личеше, че се усмихва.
— Защо сам не си ги закърпиш?
— Защото мразя да шия. И освен това ти си перачка. Сигурно те бива много повече от мен.
Освен това му беше длъжница. Макар да не го изтъкваше гласно, Нила беше сигурна, че му е минало през ума.
Тя ясно осъзнаваше, че Бо бе предложил да приюти нея и Яков за три дни. Оттогава бяха изминали девет дни и Нила не беше съвсем сигурна защо магьосникът не ги е изритал досега на улицата. Един Привилегирован беше последният човек, на когото би искала да дължи нещо, и затова, когато той бе споменал, че има няколко чифта скъсани ръкавици, нуждаещи се от закърпване, Нила веднага бе предложила услугите си.
Това беше преди да научи, че всеки шев върху ръкавиците на Привилегирован трябва да бъде съвършен. Абсолютно безпогрешен.
Тя се зачуди какви ли други основания имаше да не ги прогонва? Може би очакваше да легне с нея. С периферното си зрение видя, че Бо продължава да я наблюдава. Често имаше навика да го прави, но само в случаите, когато смяташе, че тя няма да забележи. Това я изнервяше.
Но той бе осигурил на двама им с Яков храна, подслон и първата приятна за нея компания от много време насам. Беше тих, спокоен и не се опитваше да се домогва до нея. Поне засега.
Всеки път, когато започнеше да се чуди какво ли би било да преспи с него, Нила си припомняше начина, по който останките на Дъфорд бяха залели улицата. Бо не беше обикновен мъж, а Привилегирован. Привилегированите бяха опасни хора.