Какви ли интересни неща можеше да знае един възрастен сеяч на боб?
Старецът най-сетне изравни мулето си с тях.
— Вие ли сте фелдмаршалът? — попита старецът на адрански. Силният акцент правеше думите му почти неразбираеми. Лицето му бе сбръчкано, кожата му беше потъмняла от слънцето и може би с известен примес на деливанска кръв. Трудът и търговията вървяха свободно между Делив и местните кезианци.
Възрастният фермер изглеждаше измършавял. На младини можеше и да е бил по-закръглен, но понастоящем кожата му висеше отпусната, изпъстрена с петна от недохранване.
Гневният пламък в очите му изненада Тамас.
— Говоря кезиански — каза фелдмаршалът на въпросния език.
— Вие ли сте фелдмаршалът? — повтори земеделецът.
— Да. Добър ден.
Фермерът плю в краката на коня му, презрително оголи зъби и с предизвикателен взор се втренчи в Тамас.
Тамас погледна към Гаврил. Шуреят му, все още насинен от битката им миналата седмица, просто сви рамене.
— Някакъв проблем ли има? — попита Тамас.
— Вие ми кажете.
Фелдмаршалът хвърли нов бегъл поглед към Гаврил. За какво ставаше дума?
— Не разбирам.
— Вие прибрахте реколтата ми — каза старецът. — Тази година добивът беше добър, като се вземе предвид сушата. Отведохте съпругата и дъщерите ми. Проклетите ви хора строшиха краката на сина ми, когато той отказа да им помага!
Тамас се навъси. Проклета пехота. Дори и най-добрите от тях не можеха да се сдържат. Той бе наредил под заплаха от смъртно наказание да не нападат жени. От храната се нуждаеха, но подобни насилвания и своеволия не можеше да допусне.
— Коя рота е отговорна? — обърна се той към Гаврил.
— Не са били нашите. Старецът и синът му били сами в колибата си, когато фуражирите ги намерили. Мястото било оплячкосано, мебелировката — опустошена. Краката на момчето били строшени, както каза той. Ще остане сакато за цял живот. Изглежда всичко се е случило преди седмици.
— Съжалявам за съпругата и дъщерите ви — рече Тамас, — но това не са били моите хора.
— Лъжец ли ме наричате? — Земеделецът тласна мулето си по-близо до коня на фелдмаршала.
Тамас бавно си пое дъх и си припомни, че юмруците не са най-подходящият завършек на разговора с един възрастен мъж.
— Кога се е случило това? — попита фелдмаршалът.
— Преди осемнадесет дни — каза фермерът.
— Няма как да сме били ние. Ние току-що пристигнахме.
— А кой тогава? Познавам адранските униформи! — Старецът се приведе и защипа куртката на Тамас. — Сини униформи със сребърни кантове. За глупак ли ме вземате!?
— Колко бяха на брой?
— Хиляди! — И фермерът отново плю.
— Гавриле, има ли някакви следи, че наскоро оттук е минавала армия?
Гаврил се отдели на няколко крачки, за да направи справка с разузнавачите си. Подир миг се върна.
— Всички фуражири докладват едно и също: земята е опоскана. Цялата реколта е била прибрана преждевременно или опожарена. Хората ни са се натъкнали на десетки празни ферми.
Тамас потропа с пръсти по седлото си. Толкова с храната, която очакваше да събере от Северната шир. Абсолютно нищо. Хората му щяха да гладуват по целия път до Алватион.
— Е? — остро попита земеделецът. — Няма ли да кажете нещо?
— В каква посока заминаха? — попита Тамас.
Фермерът изглеждаше изненадан от въпроса му.
— На север.
— Олем, дайте на този човек достатъчно храна за него и за сина му и го изпратете обратно. Да задържи мулето. — Тамас плесна с юздите и направи знак на Гаврил.
Фелдмаршалът остави ругаещия фермер в ръцете на Олем и отново препусна към челото на колоната. Гаврил го догони и остави коня си да пристъпва редом с неговия.
— В това няма логика — рече Тамас. — В северните земи на Кез няма наши части.
— Бих казал, че старецът не е с всичкия си, ако не знаех, че мястото е било опоскано. Били са замесени много хора, за да оплячкосат цялото плато по подобен начин.
Тамас се вкопчи в предната част на седлото си. С какво щеше да нахрани хората си сега?
— Колко? — попита той.
Гаврил почеса наболата по челюстта си брада.
— Най-малко една бригада, може би две.
— Облечени в адрански униформи, но без да са адранци. — Тамас замълча за момент. — Проклетниците ще се опитат да се промъкнат в Адро!
— Кезианците?
— Трябва да са те. Минават през тези земи, преструвайки се на нашественици, минават през Алватион с измама и нападат планинската ни стража изневиделица. Нищо чудно вече да са достигнали Адро.
— Какво ще правим? — попита Гаврил.
Тамас отпусна ръка върху дръжката на единия от дуелните пистолети в колана си. Подарък от сина му.