Нещо върху склона привлече погледа на Адамат. От това разстояние нямаше как да бъде сигурен, но все пак…
— Рикар — обади се той, прекъсвайки ги. — Имаш ли далекоглед?
Отговори му Фел:
— Аз имам. — Тя отиде до каретата и се върна миг по-късно, подавайки му сгънат далекоглед.
— Нали каза, че официалното откриване е чак утре? — обърна се Адамат към приятеля си.
Рикар присви очи по посока на канала.
— Така е.
— И по канала няма да пътува никой?
— Още не. Може да изпитват шлюзовете, но каналът отваря едва след откриването. Защо, какво виждаш?
Адамат повдигна далекогледа и го насочи към шлюзовете. Тогава успя да различи в подробности нещото, привлякло вниманието му.
Във всеки от шлюзовете имаше кораб — и то не какъв да е кораб, а презокеански търговски съд с редици оръдия и високи мачти. Корабите бяха десетки. И бавно се спускаха по склона на планината. Дребните фигурки на шлюзовите оператори сновяха оживено.
Корабите плаваха под бяло-зелен раиран флаг с лавров венец в средата. Краката на Адамат омекнаха; отвратително усещане сви стомаха му.
Той бутна далекогледа в ръцете на Фел.
— Качете децата по каретите. Връщаме се в Адопещ. Бързо!
— Какво? — рязко попита Рикар, грабвайки далекогледа. — Какво ти става? Официалното откриване е утре, ние… — Той притихна, когато допря лещата до окото си.
— Хубаво е, че не си оставил планинската стража да охранява канала ти — подвикна през рамо Адамат, докато тичаше към хана. — В противен случай Брудано-гурланската търговска компания щеше да се затрудни да прекара цялата си флота по него.
— Те ще ме изпратят в Адопещ — каза Таниел.
Едно от очите на Ка-поел се отвори. Онова, което не беше подпухнало.
Таниел продължи:
— Генерал Кет казва, че това е цивилен казус, защото вече не се числя към адранската армия, а официално все още не съм част от Крилете на Адом. Ще ме изпратят под домашен арест в столицата, за да изчакам делото си. — Таниел започна да крачи напред-назад из палатката. В ръката си стискаше бележка от генерал Абракс, в която се изреждаха условията на домашния му арест. — Това ще отнеме месеци. Междувременно войната може да е приключила, и то не в наша полза.
Той спря да крачи и се стовари върху койката си. Какво можеше да стори? Бе прекарал изминалия час спорейки с Абракс. Тя твърдеше, че ръцете ѝ са вързани, че единственото, което може да стори, е да му предостави малка къща в Адопещ. Уставът на Крилете не им позволявал да наемат хора, на които предстои да бъдат съдени.
— Ще я убия — каза Таниел.
Ка-поел с мъка приседна върху леглото. Двамата бяха получили палатка в най-отдалечения от адранците край на наемническия лагер. Зелените ѝ очи блестяха. Таниел подозираше, че е плакала през нощта.
Той бе очаквал, че с течение на времето гневът му ще започне да отшумява. Все пак Ка-поел вече можеше да се движи по-свободно. Ала докато гледаше бавното ѝ възстановяване, ставаше още по-гневен. Устните ѝ си оставаха подути, а сините върху лицето ѝ не бяха избледнели.
Ка-поел разпери несръчно ръце, тъй като едната ѝ ръка все още стоеше превързана. За кого говориш?
— Генерал Кет. Тя трябва да е наредила онова… онова, което ти причиниха. Трябва да е знаела, че няма да успее да ме изпрати на бесилото толкова лесно. Онези мъже са били при теб часове.
Ка-поел поклати глава.
— Не? Кое по-точно отричаш? Лекарката каза, че си се отбранявала. Че…
Ново енергично поклащане на глава. Тя посочи с палец над рамото си, рязко сви пръсти във въздуха, сякаш сграбчваше нещо, и накрая посочи към себе си.
— Хванали са те?
Тя се замисли за момент и раздвижи два пръста във въздуха, имитирайки крака.
— Проследили са те?
Кимване.
Тя посегна към торбата си и трепна. Таниел я повдигна и ѝ я подаде. Ка-поел я взе от ръцете му и започна да рови вътре.
Девойката започна да подрежда фигурки върху леглото. Те се разпознаваха веднага: генерал Хиланска, генерал Кет; целият генерален щаб на адранската армия.
Таниел се втренчи в куклите. Всеки път, когато видеше някоя от фигурките, той се възхищаваше от вниманието към детайла, което Ка-поел влагаше. Но тук имаше и нещо друго. Той познаваше тези хора. Някои от тях, като Хиланска, познаваше още от дете. На места от восъка се подаваха истински косми. Капка кръв бе размазана по една от фигурките. Побиха го тръпки.
— Защо си им правила кукли? — попита Таниел.
Ка-поел наклони глава встрани, сякаш му казваше, че въпросът му е глупав.