Таниел застана нащрек. С даровете от боговете нищо не беше така просто. В крайна сметка безплатни неща — нямаше.
— Какъв?
Михали извади носна кърпичка и нож от джоба си. Притисна палец до острието, сетне до носната кърпичка и я подаде на Ка-поел.
Неговата кръв. Кръвта на бог. Пулсът на Таниел се ускори. Какво можеше да стори Ка-поел с този дар? Можеше ли да контролира Михали? Да го убие?
Ка-поел безшумно прибра кърпичката в торбата си. Лицето ѝ оставаше неразгадаемо.
Михали се отдръпна от тях и се зае да премества оставащите хлебчета и яйца върху калаена чиния, която подаде на Ка-поел. Сетне взе празния поднос и се поклони.
— Моля ви — рече той. — Помислете над искането ми — над молбата ми — за помощ.
Той се поклони ниско и излезе.
Таниел пое разтреперан дъх и сведе поглед. Едва сега осъзна, че все още държи писмото, засягащо условията на домашния му арест. Рано сутринта щеше да бъде отведен в Адопещ. Щяха да го придружават осмина военни полицаи — четирима от Крилете на Адом, четирима от адранската армия.
Нямаше да може да убива нито кезианци, нито боговете им.
Ка-поел се приведе към него и докосна гърдите му. Потупа няколко пъти над сърцето му.
— Какво?
Тя посочи към него и разпери ръце в очакване. Сетне отново го посочи.
— Не разбирам какво искаш да кажеш, момиче — каза Таниел, полагайки усилия да сдържи раздразнението си.
Тя отново посочи към сърцето му и настойчиво разпери длан.
— Какво искам аз?
Кимване.
Таниел пое дълбоко дъх.
— В момента искам да убия нещо. Бесен съм. Трябва да съм на фронта и да се сражавам. За това съм роден, да се сражавам, да защитавам Адро.
Ка-поел отново посочи към него, сетне към земята. Какво искаш сега?
— Искам да те защитя.
Тогава Ка-поел се усмихна и Таниел почувства как сърцето му трепва. Тя се приведе към него и притисна устни към неговите.
— Трябва да се сдобия с кръвта на Крезимир — каза Таниел.
Михали застина над огромен казан със супа, черпакът му се спря на половината път до устата му.
— Разбирам.
— Ка-поел се съгласи да го обездвижи, но за целта ще ѝ трябва кръвта му. А на мен ще ми е необходима помощ да проникна в кезианския лагер.
Михали помисли няколко секунди, преди да сръбне от супата.
— Ммм. Добра е. Но ѝ трябва още малко пипер. — Извади бурканче с черен пипер от престилката си и насипа премерено количество зърна върху дланта си. Стри ги между ръцете си и загледа как се сипят в казана. После разбърка супата и опита отново. — Идеално.
— Понякога човек се затруднява да те взема насериозно — рече Таниел. — Поправка: не понякога, а през цялото време.
Михали се засмя, макар че Таниел не се шегуваше.
— Кезианският лагер — подкани барутният маг.
— Мога да те прикрия, така че да минеш право край кезианските постови — предложи Михали и пристъпи до голям железен грил в средата на походната кухня, където умело започна да обръща пуешки бутчета.
Таниел се сви, чул вик зад себе си. Един бърз поглед през рамо му показа, че викът не е бил насочен към него. Беше рисковано да се разхожда из адранския лагер, пък дори и в цивилни дрехи, нахлупил ниско тривърхата шапка, за да скрие лицето си. Не му беше разрешено да излиза сам, без охраната на полицаите.
— И тук няма да те забележат. Вземи си пуешко бутче. — С щипците си Михали хвана парче месо и го подаде на Таниел.
— Изглежда горещо.
— Глупости. Един майстор никога не би подал на госта си нещо, с което да се изгори.
Таниел прие пуешкото бутче с известни опасения. Костта беше поносимо топла, макар да бе току-що махната от огъня, а когато впи зъби в месото, по небръснатата му брадичка потече сок. Той мълча, докато не изяде цялото бутче.
— Как си ме направил невидим? — попита Таниел. — Онзи път трябваше да поискаш разрешение от Ка-поел, за да докоснеш съзнанието ми.
— Просто го сторих — отвърна Михали.
Таниел застина насред оглозгването на бутчето и се огледа.
— Но аз не се чувствам невидим. — Той сведе поглед към пуешката кост. — Да не би…
— Да — рече Михали. — Да манипулираш пряко човешкото тяло е едно от най-трудните неща за един Привилегирован. Това е причината целителите да са толкова рядко срещани. Преди около хиляда години открих, че най-лесният начин да омагьосаш някого е през стомаха му. — Михали си взе бутче и отхапа. Върху лицето му изникна неочаквана тревога. — Но нека това си остане между нас, нали разбираш.
Таниел изсумтя.