— Няма да те издам.
— О, благодаря ти. — Михали шумно дояде бутчето и повдигна друго. — Би ли отнесъл това на Ка-поел?
— И нея ли ще направи невидима? И ако вече съм невидим, тя как ще ме види? Как изобщо ти ме виждаш?
— Аз те виждам, защото съм бог. Ка-поел ще може да усети присъствието ти. Освен това магията не заглушава гласа ти.
— Ами ако кихна?
— Ъъ… — Михали потупа с щипците по престилката си, оставяйки мазно петно. — Постарай се да не кихаш. Магията си има своите недостатъци. Например действието ѝ ще спре, щом се приближиш до влиянието на Крезимир. Ако той усети намесата ми, ще се получи обратен ефект.
Таниел погледна към ръката си. Той определено не се чувстваше невидим.
— Колко време ти отне да създадеш тази магия?
— Няколко мига.
— Наистина ли?
Михали повдигна вежда.
— Не ни наричат богове непременно защото сме най-могъщите Привилегировани. Наричат ни така, защото нещата, които на простосмъртните ще отнемат дни, седмици или месеци, ние постигаме само с една мисъл.
— Аха. Е, аз потеглям.
— Чакай. — Михали повдигна дълбоко канче, сякаш изникнало от нищото, и пристъпи до котела със супа. Напълни канчето и го затвори. — Занеси го на Ка-поел. Ще ѝ помогне да заспи, докато те няма.
Таниел се извърна да си върви, но се присети за нещо.
— Адом… Михали?
Готвачът повдигна въпросително очи.
— Ще я пазиш ли?
— Мисля, че сега, след като разполага с кръвта ми, аз съм този, който се нуждае от закрила — смигна му Михали. — Това момиче е като стъклен чайник, пълен с барут. Толкова крехка, но с такава разрушителна сила. — Той се изправи и размаха черпака си. По престилката му пръсна супа. — Нищо лошо няма да ѝ се случи.
— Благодаря ти — каза Таниел. — Сега отивам да се сдобия с кръвта на брат ти.
Глава тридесет и трета
Тамас наблюдаваше как Олем разтрива коня си, докато лагерът се подготвяше за нощувка. Слаб огън от храсталаци и клонки припукваше в каменния кръг пред фелдмаршала. Слънцето все още грееше в небето на запад и покриваше платото с ярки отсенки на червено, оранжево и розово.
Това бе едва втората им нощувка на платото, а запасите им вече привършваха. Макар преди две седмици да бяха избили хиляди кезиански коне, нямаше как да пренесат всичкото месо със себе си. Малкото им оставаща храна се раздаваше под най-строг контрол. Дневната войнишка дажба възлизаше на по-малко от половин килограм месо, което не беше много.
Тамас повдигна глава, доловил някакъв шум сред вятъра. Подир няколко секунди отново сведе поглед към пламъците. До него Олем трошеше клонки и ги хвърляше в огъня.
Разузнавачите на фелдмаршала така и не бяха открили мистериозната адранска армия, но следи от нейното преминаване имаше в изобилие. Оголени бобени поля, опожарени ферми. Мъртви и умиращи, възрастни и негодни — това бе останало от земеделците, населяващи Северната шир. Платото се бе превърнало в безплодна пустош. Каквито и части да бяха минали оттук преди две седмици, бяха оставили след себе си само смърт.
По негово нареждане войниците бяха обградили с двуметров окоп целия лагер. Работата беше съкрушителна, ала Тамас нямаше никакво намерение да се остави да бъде нападнат изневиделица. Някои от хората му все още работеха. Отекваха звуци от лопати, остъргващи камъни и буци твърда пръст, както и ругатните на пехотинците, впрегнати да копаят подир цял ден вървене.
Тамас отново повдигна глава. Отново онзи звук. Какво беше това? Фелдмаршалът наостри уши в опит да установи посоката.
Нищо.
Може би деливанците се бяха обърнали срещу него? Преди няколко месеца, когато Тамас ги бе поканил да се съюзят с него срещу Кез, кралят на Делив бе отказал категорично, но бе обещал пълен неутралитет.
— Разрешавате ли да се присъединя към вас, фелдмаршале?
Тамас вдигна очи. Издължаващите се сенки затрудняваха погледа му и в първия момент не му позволиха да различи Беон ди Ипил. Той кимна към празното място от другата страна на огнището. Беон внимателно се отпусна на земята и кръстоса крака. Очите на кезианския генерал бяха хлътнали, лицето му бледнееше. Той беше един от малцината вражески офицери, които Тамас държеше все още в плен — останалите вече бяха изпратени при кезианската армия.
— Как е ръката ви? — попита Тамас.
Беон погледна към лявата си ръка, отпусната в превръзка през рамо.
— Добре е, благодаря ви. Лекарят ми казва, че не е строшена, но в битката съм изгубил много кръв. С времето ще се оправи. Ами вашите наранявания?
— Биват. — Тамас плъзна два пръста над ребрата си и трепна под допира. Надали бяха пукнати, но имаше усещането, че цялото му тяло е една огромна синина. — Иска ми се да бях взел доктор Петрик със себе си, когато напуснах Будфил. Но пък по онова време замислите ми бяха съвсем различни от последвалия развой.