Беон кимна, загледан в огъня. Той пое дълбоко дъх и понечи да каже нещо, но размисли. Изминаха още няколко минути, преди най-сетне да заговори:
— Спомням си предишното си пътуване през Северната шир — рече Беон. — Трябва да е било преди шест, може би седем години. Пътувах заедно с делегация от Привилегированите на баща ми, изпратени в Делив. Земята беше по-зелена, по-богата. — Беон се усмихна тъжно. — Градовете устройваха тържества в наша чест. Имаше хиляди хора, все горди и щастливи фермери.
— А сега не мога да не се почудя: какво се случва с моето отечество? — Беон се огледа. — През последните два дни виждам безброй изоставени ферми. От бобените поля няма и следа. Земята е кафеникава и суха. Бях чувал за настъпилата суша у нас и в съседните държави, но не подозирах, че е толкова лошо.
— И нещо повече, къде са сънародниците ми? Тази сутрин минахме покрай една ферма. Посевите — а посеви е имало, не съм толкова изнежен, та да не мога да видя — бяха стъпкани, а къщите бяха опожарени. Трябва да ви попитам, фелдмаршале. Изпратили ли сте хора напред? Вие ли опустошавате тези земи?
— Опустошението, което виждате около себе си — каза Тамас с накърнена от обвинението гордост, — не е дело на моите войници. Давам ви думата си.
— Тогава трябва да са били бандити.
Каква ли част от подозренията си можеше да сподели с Беон?
— Не мисля така — отвърна Тамас.
Беон не обърна внимание.
— Преди два дни — продължаваше той — минах край някакъв старец, яхнал товарно муле. Той горещо ме помоли да поправя злините и да прогоня адранските чужденци, които опустошавали земите ни. — Генералът говореше сдържано, опипвайки почвата.
— Моите разузнавачи докладваха, че преди нас са минали други части — рече Тамас. — А от разказите на малцината оцелели селяни научихме, че въпросните войници носели адрански униформи. Което ме учудва, защото със сигурност зная, че не съм разполагал части в северната част на Кез.
Беон се взираше в него, свъсил чело сякаш се опитваше да прецени дали Тамас казва истината.
— Имате ли представа дали баща ви е изпращал на север легиони, преоблечени като адранци, за да могат да прекосят Делив и планините?
— Не. А и нашите войници не биха причинили подобно нещо на родната си земя.
Тамас се запита откъде ли Беон имаше толкова високо мнение за морала на пехотата.
Олем сграбчи неочаквано пушката си и скочи на крака.
— Сър — рече той, — чувате ли?
Тамас замълча и се заслуша. Нищо.
Чакай. Ето го. Звучеше като крясък. Много далечен. Той се изправи на крака. Едно недалечно възвишение му предостави по-добро място за оглед. Фелдмаршалът огледа хоризонта, като напрягаше слух.
— Ето там — каза Олем и посочи на север.
Над платото се стелеше прах, издигаща се диря, която издаваше стремглавото приближаване на ездачи.
— Оседлай коня ми — обърна се Тамас към Олем. — Бързо!
Фелдмаршалът се затича през лагера. Барутните магове нощуваха на около стотина крачки от неговата палатка. Той завари там повечето от тях, удобно излегнати, с изути ботуши. Те разговаряха и си подаваха някаква бутилка, изникнала незнайно откъде. Влора веднага се надигна, щом забеляза Тамас.
— Андрия, Влора — отсечено заповяда Тамас. — След мен! Останалите, вдигайте тревога. На северния хоризонт има конници.
— Колко на брой, сър? — попита Влора, докато тримата се отправяха към северния край на лагера.
— Това ни предстои да разберем — каза фелдмаршалът. — Знаете ли къде е Гаврил?
— На разузнаване — отвърна Андрия.
— Къде?
— Май на север.
— Мамка му. Вземете коне.
Олем пристигна с оседлания кон и пушката на Тамас. Фелдмаршалът скочи на седлото и препусна на север, без да чака хората си. Олем го догони съвсем скоро — телохранителят още не беше разседлал коня си.
— Какво става, сър? — високо попита Олем, за да надвика глухия кънтеж на копита.
— Ездачи — каза Тамас. — Много на брой.
— Възможно ли е да са разузнавачите на Гаврил?
На Тамас му се искаше да отговори утвърдително, но облакът прах в далечината говореше друго. Той ставаше все по-голям. Толкова прахоляк можеха да вдигнат най-малко двадесет коня, а разузнавачите на Гаврил се движеха по двойки.
Двамата оставиха лагера зад себе си и поеха на север по главния път. Един поглед през рамо показа на Тамас, че от лагера излизаха още конници, на няколкостотин крачки от него.