Тамас отби. Отби отново.
Драгунът беше бърз и опитен. Тамас подхвърли куршум и го запрати в рамото му. Противникът изтърва сабята си и се вкопчи в раната. Тамас го прониза в гърдите.
Фелдмаршалът се извъртя, готов да посрещне следващия противник, но видя само как двама от драгуните се предават на Олем. В далечината на юг облак барутен дим се стелеше над двама конници — Влора и Андрия. Тамас насочи коня си към един от предалите се драгуни.
— Къде е Гаврил? — попита той на кезиански.
Драгунът се взираше в него.
— Къде е Гаврил? Един едър мъж! Къде е той?
Драгунът поклати глава.
Тамас изруга, избърса острието на сабята си и я прибра.
— Олем, с мен!
— Сър, конят ми е ранен. — Телохранителят вече слизаше от седлото. Животното му беше в шок; кръв се стичаше от рана под шията му.
— Вземи един от техните тогава!
— Но пленниците…
— Остави ги! Няма да изгубя още един брат в тази проклета страна!
Тамас препусна напред, без да дочака отговор. Скоро погледна през рамо и видя как Олем и барутните магове се мъчат да не изостанат.
На западния хоризонт слънцето залязваше, отстъпвайки пред здрача. Тамас продължаваше да препуска, горещият вечерен въздух брулеше косата и куртката му, като караше кръвта по бузите му да засъхва. Конят му започна да се изморява и да се задъхва, забавяйки ход въпреки настоятелното му пришпорване.
Заради мрачината вече не виждаше Олем зад себе си. Глухият, зловещ вой на степните вълци достигна до него през свистенето на вятъра. Тъй като ефектът на барутния транс започваше да отслабва, Тамас сдъвка нов барутен фишек. Пътят прелиташе край него, размазан под припрения екот на копита.
Не знаеше нито колко надалече, нито колко дълго е яздил, когато конят му се препъна. Тамас изхвърча от седлото, хвърлен на няколко крачки разстояние, и се приземи болезнено върху рамото си.
Той се изправи със залитане на крака. Наоколо цареше тишина. Празнота. Не се чуваха конете на спътниците му. Никакви следи от драгуните. Само хрипливото дишане на коня му.
Къде беше Гаврил? Какво бе станало с него? Тамас прокара ръка през сплъстената си, мръсна коса. Дори не помнеше кога е изгубил шапката си. Той пристъпи към коня, за да го огледа, като стъпваше колебливо, тъй като дългата и напрегната езда бе вкочанила краката му.
Конят лежеше на хълбок върху земята. Въртеше очи, от върха на муцуната му се стичаха кръв и пяна. Тамас стисна очи, за да прогони сълзите, и помилва животното, за да го успокои. То трепна и направи опит да се изправи, но можа единствено да изцвили треперливо. Звукът разтърси душата на Тамас.
Един от краката на коня бе строшен; костта стърчеше. Явно се беше натъкнал на някаква хлътнатина и в умората си се беше препънал.
Тамас извади пистолета си. Зареди го бавно, грижливо.
Изстрелът изкънтя над платото.
Тамас свали дисагите, юздите, пистолетите и пушката си. Сетне пое на север.
Не знаеше кога е спрял. Осъзна само, че се намира на колене и че се взира в ръцете си. Те бяха разранени от юздите. Къде се бяха дянали ръкавиците му за езда? Той поклати глава и понечи да се изправи и да продължи.
Вместо това зарови лице в дланите си. Още един брат. От близките му не бе останал никой, освен може би синът му. Тамас отново се беше провалил.
Трябваше да спре. Да разпита онези кезиански драгуни. Да разбере дали Гаврил е още жив, и ако е така — къде са го отвели. Колко драгуни имаше в ротата им.
Сега осъзнаваше, че е постъпил като глупак — да препусне по подобен начин. Отчаян глупак, опитващ се да спаси брат си. Сам.
Той зарида.
Сълзите му бяха пресъхнали по времето, когато чу тропота на копита по пътя. Те приближаваха от юг в равномерен, лек галоп. Принадлежаха на един-единствен кон.
— Тамас? — провикна се женски глас.
Влора.
Тя отново изкрещя името му. Копитата се приближиха и спряха. Изхрущя чакъл, щом тя слезе от седлото. Ето че ръцете ѝ се озоваха на раменете му и го разтърсиха.
— Сър, моля ви. Отговорете ми. Тамас!
Тамас вдиша дълбоко и задържа дъха си няколко секунди, преди отново да го изпусне.
— Тук съм. — Сам се изненада от гласа си, излязъл като хрипкав шепот.
Почувства как нещо бива тикано в ръцете му и сведе поглед. Манерка. Той отпи.
— Конят ви…
— Строши си крака — отвърна Тамас. — Трябваше да го застрелям.
— Зная. Видях го. Почти две мили назад. Наистина ли сте извървели целия този път пеш?
— Бедното създание. Умря, защото не исках да спра.
Влора отпусна хладната си длан върху тила му.