— Пийте.
— Не можах да намеря Гаврил — продължаваше Тамас. — Опитах. Не можах. Отново се провалих. Изгубих още един брат. Последния. Аз… — Почувствал как сълзите заплашват отново да рукнат, той спря и бавно пое няколко глътки въздух. — Къде е Олем?
— Конят му изгуби подкова още преди петнадесет мили.
— Петнадесет мили…
Влора взе лицето му в длани и го принуди да я погледне. Какво ли виждаше в очите му в този момент? Може би един съкрушен старец, изцапан от прахоляка?
— Тамас — каза Влора, — пътували сте близо четиридесет мили. След около час ще съмне.
Фелдмаршалът примигна, за да прогони сълзите, и погледна към небето. Сякаш виждаше нов свят около себе си. Луната стоеше високо в небето, звездите сияеха ярко.
Няколко мига тя го наблюдава мълчаливо. Несъмнено виждаше, че е изразходвал по-голямата част от барута и куршумите си. В един момент беше захвърлил пушката. Но не и пистолетите. Не и пистолетите, подарени му от Таниел. Не, тях не би изоставил за нищо на света. Таниел — неговият син — му ги беше подарил.
Тамас мъчително се изправи на крака, опирайки се на Влора, и погледна на север. Четиридесет мили. Вече се намираше в Делив. По-близо до Алватион, отколкото до собствената си армия.
Глупаво. Адски глупаво от негова страна.
Влора отиде до коня си и започна да сваля седлото му.
— Какво правиш?
— Ще лагеруваме тук — отвърна тя.
— Трябва да се върна при…
— Не бъдете глупав, Тамас. Армията ще ни настигне до два дни. Ако не спрете да си починете, ще сте грохнали по времето, когато пристигнем в Алватион.
Влора беше права, разбира се. Не че това се нравеше на Тамас. Той се изправи.
— Аз съм твой…
— Да, вие сте моят командващ офицер. Зная. Ето ви спален чувал. Аз ще поема първото дежурство.
Тамас погледна към навития на руло спален чувал, озовал се в ръцете му, сетне вдигна очи към луната, а накрая се взря на север, където досами ръба на платото, някъде в мрака се издигаше Алватион.
— Още един брат — се чу да казва той. — Още един.
Глава тридесет и четвърта
Тамас не се събуди, докато горещината на обедното слънце не сложи край на неспокойния му сън. Той се надигна сепнато и неразбиращо се втренчи в шапката, положена в скута му. Повдигна я и я разгледа. Не беше неговата. Беше прекалено малка.
Влора. Само че от нея нямаше и следа и Тамас се зачуди дали снощната ѝ поява не е била просто плод на трескав сън.
— Тя отиде да търси вода за конете, сър.
Тамас погледна зад себе си. Олем седеше върху един камък и грижливо почистваше карабината си. Край него лежаха манерки и дисаги. Тамас раздвижи език в устата си. Тя бе пресъхнала и пареща, езикът му стоеше набъбнал.
— Манерка — каза Тамас.
Олем му подхвърли манерка и Тамас пи жадно.
— Кога ни настигна?
— Призори — отвърна телохранителят. Той се взираше в Тамас със странен поглед. — Не изглеждате добре, сър.
Тамас прокара пръсти през каквото бе останало от косата му и предпазливо допря връхчетата им до шевовете в скалпа си.
— Снощи си изгубих шапката.
Олем кимна, но погледът му сякаш казваше: Какво, няма ли да споменем как препуснахте като умопобъркан снощи? Какво ви прихваща, по дяволите?
Тамас отмести очи.
— На това проклето плато няма много вода.
— През нощта прекосихме старо речно корито — рече Олем. — Не можах да видя дали на дъното му все още има вода. Влора отиде да провери.
Тамас се изправи на крака и направи няколко кръга около лагера. Чувстваше се отвратително. Краката му се бяха разранили и изтръпнали — особено болният, чаталът му беше протрит, лицето му бе обрулено от вятъра, а дланите му бяха загрубели. Главата му кънтеше болезнено заради недостатъчните сън и вода. В края на всяка обиколка той неизменно поглеждаше на север, към Алватион, а сетне на юг.
Влора се върна час по-късно с конете и пълни мехове.
Късно следобед към тях се присъединиха останалите барутни магове и десетима от войниците на Олем. Скоро след това ги догониха и неколцина разузнавачи. Тамас веднага ги изпрати на север.
По-късно същия ден Тамас зърна ездачи на северния хоризонт, на мили от тях. Те не се приближиха, но Тамас пак успя да види, че са облечени в сини униформи със сребърен кант. Кои бяха тези самозванци? Наистина ли бяха кезианци, както подозираше?
Войската пристигна късно на следващия ден и се разположи да станува заедно с тях. Първата работа на Тамас бе да подири кезианските драгуни, с които се бе сблъскал преди два дена.
Те бяха трима. Представляваха жалка гледка; конете, оръжията, екипировката и шлемовете им бяха конфискувани. Лицата им бяха обгорени от слънцето. Един от тях накуцваше силно — засъхналата кръв върху панталона му показваше, че раната е неотдавнашна. На друг му липсваха два от предните зъби.