Третият нямаше ботуши, поради което бе намотал около краката си окървавени парчета от куртката си.
Един от пазещите ги войници посочи към пленника с импровизираните ботуши. Ризата му бе кафеникавожълта заради петната пот и кръв. Имаше къса кестенява коса и големи бакенбарди.
— Това е техният лейтенант — обясни пазачът. — Куртката му носеше лейтенантски знаци, преди да я разкъса.
— Къде са ботушите му? — попита Тамас.
— Взехме му ги — каза пазачът, — за да го накараме да говори.
Тамас въздъхна.
— Вървете да ги намерите. Един офицер не заслужава подобно отношение, пък дори и военнопленник. — Той се обърна към лейтенанта и го заговори на кезиански: — Как се казваш?
Мъжът се взираше покрай Тамас.
— Кажи ми как се казваш и ще ти върна ботушите.
— Простете? — със силен адрански акцент отвърна мъжът. — Аз не говоря кезиански.
Тамас подбели очи.
— Зная, че си кезиански офицер. Ако продължаваш да се преструваш, че си адранец, ще те разстрелям за дезертьорство. — Той се приведе напред. — На собствените си хора съм свободен да причиня неща, които не бих сторил на един военнопленник.
Този път мъжът го погледна. И трепна.
— Лейтенант Мернобъл. От тридесет и четвърти драгунски полк на Негово величество.
— Какво правите тук, Мернобъл? — попита Тамас. — Намираме се в Делив.
— Не бяхме в Делив, когато ни заловихте — рече Мернобъл.
— Дойдохте от север. По онова време на север от нас се намираше единствено Делив.
Мернобъл отново се загледа някъде над рамото на Тамас и не каза нищо. Няколко мига по-късно пазачът донесе ботушите. Фелдмаршалът ги взе и ги подаде на собственика им.
Мернобъл ги взе.
— С ваше позволение?
Тамас кимна.
Мернобъл седна на земята и предпазливо размота парчетата плат. Тамас потръпна от открилата се гледка. Чорапите на лейтенанта бяха разкъсани, подгизнали от кръв. По вида на раните личеше, че е вървял без ботуши в продължение на мили. Пленникът се обу внимателно, но не можа да сподави стона си, когато се изправи.
— Давали ли сте им вода? — попита Тамас. Когато пазачът не отговори, фелдмаршалът се извърна към него. — Е? Давали ли сте им вода или храна?
Пазачът поклати глава.
— По дяволите, човече, върви да им донесеш храна. Те са войници също като теб.
Пазачът се отдалечи припряно.
— Той ще ви донесе храна — каза Тамас на кезиански.
Мернобъл кимна благодарно.
— Какво правехте в Делив? — попита отново фелдмаршалът.
Мернобъл си пое дълбоко дъх и отново се втренчи покрай Тамас.
Тамас се навъси.
— Знаеш ли кой съм аз?
Военнопленникът поклати глава.
— Аз съм фелдмаршал Тамас.
Мернобъл преглътна. Мъчително.
— Ела с мен — каза му Тамас и се обърна към един от другите пазачи. — Къде е палатката на генерал Беон?
— Сигурен ли сте, че това е разумно, сър? — с объркан вид попита войникът.
— Моля? Попитах те нещо. Къде е палатката на генерала?
— Ей там.
Тамас закрачи през лагера и откри Беон да седи край тлеещ огън, накладен с клечки и засъхнали конски изпражнения. Генералът се изправи с усилие, щом видя Тамас. При вида на пленника той присви очи.
— Генерал Беон — поде Тамас, — доколкото разбрах от поведението ви, много бихте искали да узнаете кой е опожарявал, насилвал и грабил из местните земи.
— Да — отвърна Беон. Тонът му бе леден. — Узнах го снощи, в интерес на истината. Тези хора са кезиански офицери, които се преструват на адранци. — Той погледна към краката на Мернобъл. — Кой му е върнал ботушите?
Тамас премести поглед от Беон към Мернобъл. В очите на лейтенанта личеше страх и Тамас ненадейно разбра. Именно Беон бе наредил ботушите на Мернобъл да му бъдат отнети. Най-вероятно пак той бе наредил и да бъде държан гладен. Хората на Тамас несъмнено бяха били повече от доволни да приложат наказанието.
— Аз — отвърна Тамас.
— Настоявам ботушите да му бъдат свалени, а вие да организирате разстрел. Искам тези хора да бъдат екзекутирани утре сутринта заради престъпления срещу кезианския народ.
Тамас сдържа отговора си. Нямаше намерение да приема нареждания от един военнопленник, макар да уважаваше Беон. Вместо това той се обърна към Мернобъл:
— Изглежда е време да дадеш обяснение, лейтенант.
Ръцете на Мернобъл трепереха.