— Какво искате да знаете?
— Всичко — каза Беон. Макар и млад, властното му излъчване бе неоспоримо.
Тамас отпусна ръка върху рамото на Мернобъл.
— Най-напред ми кажи къде е Гаврил. Той е едър мъж. Заловили сте го преди два дни, преди да подгоните разузнавача ми обратно към моя лагер.
— Отведоха го в Алватион — каза Мернобъл.
— Жив?
— Да.
Тамас си отдъхна. Това бе първото нещо, което трябваше да узнае. Сега идваше ред на останалото.
— Това ли е всичко, сър?
— Не. Започни от бригадата си.
— Аз се числя към Тридесет и четвърти драгунски полк, част от Деветнадесета бригада на Великата армия на Негово величество — каза Мернобъл. — Бяхме изпратени на север…
— Кои? — прекъсна го Тамас. — Колко на брой бяхте?
— Две бригади. Деветнадесета и Двадесет и четвърта. Изпратиха ни на север преди няколко седмици, за да завладеем деливанския град Алватион.
— С каква цел? — попита Тамас. Сега беше шансът му да се сдобие с информация. Пленникът щеше да си глътне езика, щом осъзнаеше ползата, която принасяше на врага с отговорите си.
— За да можем да обсадим адранската гранична стража отвъд Алватион. Целта ни беше да завземем Алватион, сетне планинската стража, да прекосим Въгленда и да се спуснем към Адро.
— А униформите? — попита Тамас.
— Военна хитрост. За да повярва Делив, че адранската армия е оплячкосала Алватион.
Дъхът на Тамас секна. Ако кезианците нападнеха Делив дегизирани, имаше вероятност Делив да изостави неутралитета си и да се намеси във войната на страната на Кез.
— Успяхте ли?
Мернобъл погледна към Беон, но в отговор получи единствено леден взор.
— Завзехме Алватион — рече той — преди около седмица и половина. Началникът на планинската стража ни разкри, така че все още не сме навлезли в Адро. В момента адранските граничари са под обсада.
— Как ще обясниш стореното на моя народ, лейтенант? — попита Беон. — На нашия народ?
— Не се гордея с това, сър — рече Мернобъл, свеждайки поглед. — Беше ни наредено да пътуваме бързо, с ограничен багаж. Да се прехранваме от земята, без обоз. Да попълваме редиците си при нужда. Заповедта дойде лично от Негово величество. Натъкнахме се на адранските разузнавачи, докато търсехме храна и цивилни, които да привлечем.
— Баща ми е дал одобрението си за това? — процеди Беон.
Мернобъл кимна.
— Кой е начело на Деветнадесета бригада?
— Начело ѝ беше фелдмаршал… простете, генерал Тайн — рече Мернобъл.
Очевидно понижен заради неуспешния опит да завземе Южната планина.
— Беше? — попита Тамас. Тайн бе опитен военачалник, но в същото време прагматичен и често се отнасяше с лека ръка към живота на войниците си. Тамас не би се изненадал да види подобно отношение от негова страна.
— Обесиха го, сър. За измяна.
— Обесен? — повтори Беон.
— Така чух, сър. Видях и тялото. Миналата седмица.
— Той е бил генерал — рече Тамас. — Заповедите трябва да са дошли директно от Ипил. — Фелдмаршалът направи крачка встрани и вдиша дълбоко от вечерния хлад. Странно. Много странно. Ипил беше тиранин, но не и идиот. Той не би искал да предизвика война с Делив.
Тамас се върна при двамата пленници.
— Кой, по дяволите, би убедил Ипил, че да нападне Алватион е добра идея?
— Не зная, сър, аз…
— Да? — подкани фелдмаршалът.
— Не мога да потвърдя със сигурност, но съм чувал слухове.
— Слушам те.
— Бил е Привилегированият.
— Какъв Привилегирован? — Тамас настръхна. Повечето от кезианските кабалисти бяха погинали в битката на планината, или поне така му бяха казали.
— Според слуховете бил дошъл от Адро. Един от дипломатите на Негово величество. Трябвали му само два дни да убеди Негово величество да нападне Делив.
Почувствал внезапно отчаяние, Тамас положи ръце върху раменете на Мернобъл.
— Кажи ми името му, мамка му. Как се казва?
— Същият, който обеси фелдмаршал Тайн. Сега се намира в Алватион.
— Кажи ми проклетото име!
— Херцог Никслаус, сър.
Адамат крачеше из всекидневната и се опитваше да реши какво да прави със семейството си.
Трябваха им четири дни, за да се върнат в Адопещ. Не беше виждал Рикар от деня, в който бе забелязал корабите на Брудано-гурланската търговска компания да се спускат по канала. Рикар бе настоял да провери лично какво става, а Адамат побърза да поведе близките си обратно към столицата.
Опасяваше се, че Рикар е бил пленен.
Адамат не спираше да си напомня, че информацията, с която разполагаше, далеч не е достатъчна за вземането на основателно решение. Може би съществуваше и някакво друго обяснение за присъствието на тези кораби. Умът му обаче не спираше да се връща към едно: Брудания нахлуваше в Адро.