Сякаш всичките му кошмари се сбъдваха. Кларемон насочваше мощта на търговската си флотилия към Адопещ. Тъй като цялата адранска армия се намираше в южните земи, заета да отблъсква кезианците, столицата стоеше напълно беззащитна. Планинската стража бе отстранена от отбраната на канала от самия Рикар. Абсолютно нищо не възпрепятстваше Кларемон да се спусне по река Адра и да превземе града.
Колко ли дълго Кларемон бе планирал това? Вероятно дискретно бе сложил ръка върху шлюзовете още преди седмици, а деливанския флот бе подкупил, за да пропусне корабите му от океана.
Но какво искаше да прави с Адро? Да го завладее? Или се интересуваше от ресурсите му? Може би Брудано-гурланската търговска компания действаше от името на Кез? Или работеше по своя инициатива? Адамат установи, че вторият вариант е по-ужасяващ от първия. Ако и Брудания, и Кез възнамеряваха да завладеят Адро, Адопещ щеше да се окаже разкъсан.
Той трябваше да изведе близките си от столицата. Кой знаеше какво ще причини армията на завоевателя…
Но къде да отидат?
Бяха в капан. Една армия на юг, друга на север.
Можеше да ги изпрати в Нови. Макар че не познаваше никого в Нови. Може би…
На вратата се почука. Инспекторът грабна пистолета от бюрото си и отпи глътка вино, преди да пристъпи към преддверието.
— Стойте горе — каза той, когато видя Астрит да наднича любопитно от площадката.
Отвори вратата и завари лакей, когото познаваше по физиономия. Мъжът работеше за Рикар.
— Инспектор Адамат? — попита лакеят.
— Да? — предпазливо отвърна Адамат.
— Господин Тамблар ви вика в седалището на профсъюза. Каретата ви чака.
— Рикар се е върнал?
— Преди по-малко от час, сър — отвърна лакеят.
Възможно ли беше да е капан? Дали наоколо не изчакваха хора на лорд Кларемон, дебнещи подходящ момент да убият Адамат? Или просто го гонеше параноя?
— Той заръча ли да ми предадете нещо друго?
— Не, сър. Само поиска да се явите.
— Почакайте минутка.
Адамат отиде в задния двор, където Фая се беше усамотила да чете. Слънцето надничаше измежду покривите и Фая бе отметнала глава назад под лъчите му, положила книгата в скута си.
— Скъпа — меко каза Адамат.
Фая подскочи. Книгата се изтърси на земята; Фая допря длан до гърдите си.
— Не ме стряскай така — каза тя. — Счу ли ми се, или някой дойде?
Адамат вдигна книгата и ѝ я подаде.
— Да. Рикар е изпратил човек да ме заведе при него. Настоявал да ме види.
— И?
— Искам да заминете за Нови — каза той.
— Не.
— Моля те, без повече спорове. — По време на целия обратен път двамата разгорещено бяха обсъждали какво трябва да направят тя и децата. Фая искаше да останат в столицата. Адамат настояваше да заминат. — Там ще е по-безопасно.
— Както беше по-безопасно в Нейфолк, нали? — кипна тя.
— Фая…
— Не ме файосвай — каза съпругата му. — Оставаме заедно. Повече няма да ни отпращаш за наше добро. Нито аз, нито децата ще ходим някъде.
Адамат понечи да протестира, но не знаеше какво да каже. Беше наясно, че не може да я убеди, но в същото време не можеше просто да се примири. Нима тя не осъзнаваше, че е по-добре за нея да бъде на безопасно място?
Той се приведе напред и я целуна по косата.
— Отивам да видя какво иска Рикар — рече Адамат.
Глава тридесет и пета
Таниел навлезе в ничията земя между двете армии под прикритието на мрака.
Вероятно можеше да го направи и през деня. Беше обиколил адранския лагер, за да изпробва магията на Михали. Действаше. И все пак нещо не му позволяваше да се довери изцяло на Михали.
Достигна целта си малко след полунощ. Първите вражески постове се намираха на половин миля от кезианския лагер. И ако кезианците се придържаха към същите основни принципи като противниците си, повечето от дежурните несъмнено щяха да са Чудаци — хора, чиято дарба им позволяваше да виждат в тъмното, да чуват необичайно тихи звуци и да надничат Отвъд. Таниел бе забравил да попита дали магията на Михали го скрива и от мистичния взор.
Или дали той самият издава шум, докато върви.
Таниел спря на петдесетина крачки от най-близкия постови и изсипа купчинка барут върху опакото на дланта си. Подир едно рязко смръкване барутът изчезна.
Той обърса носа си и приклекна в една плитка долчинка. В долината нямаше много места за прикритие. Оскъдните храсталаци отдавна бяха изскубани, за да послужат за огрев; за да направят място за палатките или просто за забавление на отегчените войници. Таниел надушваше, че някъде наблизо бе изкопана помийна яма.