Той изчисли разстоянието между двата поста. Около петдесетина крачки. Таниел пое към пролуката.
Под ботуша му изпращя клонка и един от постовите се обърна по посока на звука.
— Парола! — избоботи мъжът на кезиански.
Човекът изчакваше мълчаливо. Дулото на мускета му се раздвижи; той се взря в мрака.
— Пауъл? — провикна се дежурният. — Пауъл!
— Да?
Отговорът долетя отблизо, на няколко крачки от Таниел. Той усети как пулсът му се покачва.
— Виждаш ли нещо?
— Що за идиотски въпрос? Нали щях да вдигна тревога, ако виждах.
— Стори ми се, че чух нещо. Може да е бил някой шпионин.
— Тъпанар. Ако е бил шпионин, значи вече знае, че съм тук.
Първият постови придоби самодоволен вид.
— Тогава сме го стреснали?
— Велики Крезимир, ама че си тъп. Мълчи и си отваряй очите.
Таниел заобиколи мястото, от което бе долетял вторият глас. Дори с подсиления си от барут поглед не различаваше нищо. Явно онзи постови беше адски добър в прикриването.
Подмина следващите постове без инциденти и се озова в сърцето на кезианския лагер. Тъй като не знаеше кога магията на Михали ще престане да действа, се стараеше да остава прикрит във всеки един момент.
Станът беше пуст. В адранския лагер винаги имаше будни — мъже, разказващи си истории, или жени, захванали се с прането. Нямаше значение колко е часът. Огньовете не угасваха почти през цялата нощ. Звукът от приглушени гласове беше неизменен. А тук…
Палатките бяха разположени в идеални редици, което му предоставяше добра видимост. Близо пет минути не съзря жива душа, докато накрая не видя взвод кезиански постови. Те маршируваха с ускорен ход през лагера, вперили погледи право пред себе си, повдигнали мускети над главите си. По-скоро имаха вид на наказани, отколкото на постови, изпълняващи задълженията си.
Таниел избегна няколкото патрула по пътя си и се отправи към задната част на лагера. Не беше трудно да намери целта си.
Щабната палатка, изградена от десетина по-малки палатки, не отстъпваше по големина на градска административна сграда. На равно разстояние около целия команден комплекс бяха разположени охранители. През платнищата се процеждаше светлина. Тъй като беше Отличник, подсиленият му слух различи гласове — макар да не можеше да разграничи отделните думи — вплетени в разгорещен спор.
В щаба още имаше будни. Това също го устройваше.
Таниел се прикри зад една войнишка палатка и започна да наблюдава главния вход. Той не беше претенциозен. Трябваше му просто човек, който да познава разположението на кезианския лагер. Някой висш офицер би бил най-подходящ.
Не след дълго неизвестният спор затихна. Пет минути по-късно офицерите започнаха да напускат палатката.
Таниел ги изпровождаше с поглед и си отбелязваше в коя посока се отдалечават.
Майор. Още един. Полковник — добре. Генерал. Още по-добре.
Той се раздвижи зад палатката, канейки се да последва генерала, когато друг от излизащите привлече вниманието му.
Таниел го познаваше. Фелдмаршал Готлит, заместникът на Тайн. За него Тамас казваше, че е кадърен бюрократ, за когото загубите не са нищо повече от числа върху хартия и който не би се поколебал да изпрати десетки хиляди на сигурна смърт, стига това да му спечели дори незначителна победа.
Готлит моментално се отправи на юг, към задната част на лагера. Един от охранителите се отдели от поста си и го последва.
Таниел стори същото.
Готлит бе разквартируван в някаква фермерска къща на стотина крачки от щабната палатка. Фелдмаршалът се прибра вътре, а войникът застана на пост до вратата.
Таниел обходи постройката веднъж. Два прозореца, и двата със залостени кепенци. Нямаше други врати, освен входната.
Той се притисна до стената и започна да се прокрадва към фасадата. Дланта върху устата на постовия и ножът, потънал между ребрата му, за да прониже левия дроб, се оказаха достатъчни за безшумното му отстраняване. Таниел издърпа ножа и го заби в сърцето на постовия, а накрая бавно отпусна тялото на земята.
— Пули — провикна се Готлит. — Ела тук.
Пантите на вратата изскърцаха, щом я отвори. В стаята беше тъмно, но в съседното помещение — единствената друга стая — светеше.
— Пули — заговори фелдмаршалът от другата стая. — Още не са ми изпратили момичето, което поръчах. Тези склададжии не ги бива за нищо. Върви и ми я доведи незабавно. Вече е достатъчно късно, до половин час искам да съм си легнал.