Нила се изчерви още по-силно.
— Нямах предвид това — подсмихна се магьосникът.
Лицето на Нила гореше. Наистина ли я жегна разочарование?
На колко ли години беше Бо, неочаквано се запита тя. Изглеждаше толкова самоуверен, пък и санът на кабалист караше човек да го възприема за зрял и улегнал мъж. Въпреки това имаше моменти, в които имаше вид на няма и двадесетгодишен.
— Да вървим — каза Бо.
Нила написа бележка на Яков и с чаша вода я затисна върху кухненската маса, сетне последва Бо в каретата. Той потропа по покрива на купето и потеглиха.
— Реши ли какво ще правиш, след като замина? — попита Бо, когато наемната кола затрака по улицата.
Нила сведе поглед. Бе се надявала, че той все пак ще реши да остане още малко.
— Не, още не съм.
— Съмнявам се, че имаш много пари — рече Бо.
— Имам малко. Освен това имам заровено сребро в покрайнините на града. Скрих го в нощта, когато Тамасовите войници дойдоха в дома на херцога. Надявам се, че още си е там.
— А ако не е?
Нила преглътна.
— Не зная.
Няколко мига двамата мълчаха, сетне Бо каза:
— Ще ти оставя двеста, преди да замина.
Двеста крана можеха да осигурят на нея и Яков пътуване до Нови или едноседмичен престой в някой хан.
— Благодаря — рече Нила. Не беше сигурна какво друго да каже. — Това определено ще ни помогне да започнем нов живот.
— Да помогне? Би трябвало да ви уреди изцяло.
Нила неразбиращо се навъси насреща му.
— Двеста хиляди крана?
— Двеста хиляди… — заекна Нила. С такава сума и тя, и Яков щяха да изкарат до края на живота си. — Но защо би…
Бо махна с ръка сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. Нила се извърна към прозореца, отчасти за да скрие напиращите в очите ѝ сълзи.
— Също и къщата — рече Бо. — Онази, в която сме отседнали в момента. Решиш ли да останеш в Адро, тя е твоя. Вече съм я прехвърлил на твое име.
Тя не можа да се сдържи и се втренчи в него. Кой беше този човек? Защо правеше всичко това? Един Привилегирован от кралската кабала — най-могъщите люде в Деветте кралства — не се интересуваше от кръгли сирачета и неомъжени перачки.
— Защо? — попита тя.
Бо сви рамене. Подир няколко секунди Нила осъзна, че няма да получи истински отговор. Тя попи сълзите в крайчетата на очите си и бавно издиша.
— Благодаря ти — каза.
Бо гледаше в краката си. Изглеждаше смутен от благодарностите, като човек, който не смята, че ги е заслужил. И отново сви рамене.
— Къде отиваме?
— Когато бях малък — поде Бо, видимо облекчен от смяната на темата; той отметна с пръст перденцето на прозореца и се загледа в тъмнеещото небе, — фелдмаршал Тамас ме прибра от улицата. Не искаше Таниел да другарува с някакъв необразован хулиган. Той ми осигури подслон и нае наставници за двама ни с Таниел.
Нила си спомни онзи момент, в който бе стояла край спящия фелдмаршал Тамас, стиснала нож, готова да отнеме живота на човека, причинил толкова страдания на Адро и убил краля. Тогава появата на капитан Олем ѝ бе попречила.
— Било е много човечно от негова страна — рече тя.
— Мразех онези проклети наставници. Ненавиждах четенето и писането, но Тамас ми каза, че трябва да стана грамотен. И аз го послушах. Упражнявах се, като преписвах цялата му кореспонденция, докато той спеше. Пазеше всичките си писма в една каса, чиято ключалка изобщо не ме затрудняваше.
Нила не можа да сдържи шокирания си смях.
Бо също се усмихна.
— Запазих всичките преписи. За всеки случай. Винаги ме е бивало да планирам. Наложително качество, ако човек иска да оцелее на улицата, предполагам. Както и да е. В едно от тези писма, от времето, когато е бил млад, Тамас обсъждаше прогонването на аристокрацията от армията като начин за намаляване на корупцията. Изглежда мнозина от благородниците закупували продоволствия с държавни пари и сетне ги препродавали, а печалбата прибирали в собствения си джоб.
— И какво общо има това с мен? — попита Нила. През цялата изминала седмица Бо бе разказвал с подробности за разследването си. Той търсеше доказателства за нечисти сделки, вършени от висшите офицери на адранския щаб, за да изчисти името на изправения пред военен съд Таниел Двустрелни. Нила бе готова да помогне, стига да можеше, но в същото време се притесняваше да остави Яков сам.
— Писмото на Тамас споменаваше едно конкретно име. Херцог Елдаминз.
Нила рязко си пое дъх.
— Именно в неговото имение отиваме — продължи Бо. — Или поне каквото е останало от него.
Нила не беше посещавала дома от онази нощ, в която войниците бяха отвели стопанина и неговата съпруга. Младата слугиня едва се бе измъкнала да не бъде изнасилена, като в крайна сметка бе успяла да избяга, отвеждайки Яков със себе си.