Тамас едва успя да сподави собствения си вик на ужас.
Нищо не се случи. Демасолин дръпна пердето.
— Отворен прозорец — каза Хаилона. — Това ли било?
— Ето там! — възкликна Демасолин, вперил поглед към двора. — Някой бяга! — Той сам изтърча през вратата, вдигнал сабя в готовност, и потъна в мрака.
Хаилона остана сама в кабинета. Тамас видя как тя притича до вратата и остава на прага, загледана подир Демасолин. Миг по-късно се върна, прегърбена от изтощение, и се отпусна в един диван.
Тамас изпитваше неприятно усещане в стомаха си. Сърцето му биеше оглушително в ушите и той се спря за момент, за да се успокои. Да се хвърли сред кезианска бригада беше по-лесно от това.
Той пусна дръжката на сабята си и избута вратата на килера.
— Здравей, Хали — каза Тамас.
Когато Адамат пристигна в седалището на профсъюза, Рикар го нямаше. Всъщност там нямаше никого, с изключение на портиера и бармана. Последният наля на Адамат чаша гурланска бира от охладена бъчонка и го упъти да чака във фоайето.
Адамат предпочете да се самопокани в кабинета на Рикар.
Наложи му се да чака почти три часа, през което време ставаше все по-нервен и нетърпелив, докато наблюдаваше как светлината започва да избледнява и над Адморието се спуска мрак. Тогава откъм фоайето долетя звук от внезапното отваряне на вратите, който го накара да скочи на крака.
Адамат пристъпи до вратата и я открехна с крак. През цепнатината видя как Рикар прекосява фоайето и гневно хвърля връхната си дреха на пода. Оредялата коса на председателя стоеше като настръхнала четина, а ризата му бе пропита с пот.
— Донесете ми нещо за пиене! — провикна се той. Недалеч от него стоеше Фел в компанията на още неколцина помощници.
Не се виждаха никакви хора на лорд Кларемон. Адамат пристъпи в коридора. Чувстваше се малко засрамен от подозренията си.
Рикар го подмина и се тръшна в креслото си.
— Свършени сме, Адамат — каза той.
Вместо да се осведоми за причината, поради която е бил накаран да чака три часа, Адамат попита:
— Защо?
— Брудано-гурланската търговска компания е нахлула в страната ни.
— Какво откри? — попита инспекторът.
Портиерът донесе на Рикар бутилка тъмно уиски и чаша. Рикар запрати чашата в огнището, където тя се пръсна на късчета, сетне грабна бутилката, отпуши я и погълна една четвърт от съдържанието ѝ на няколко дълги глътки.
Адамат изтръгна шишето от ръцете му.
— На никого няма да помогнеш, като се натряскаш.
— Ти не разбираш — рече Рикар. — Кларемон пристига. Той е хвърлил всичките си сили в това начинание. — По погледа на Рикар личеше, че е не просто разгневен или разтревожен; той се страхуваше. Никога преди Адамат не бе виждал приятеля си в подобно състояние. Страхът в очите му бе истински.
— А Брудания участва ли в инвазията?
— Убий ме, ако зная. Не е пукнала нито една пушка. Никой не се опита да ме спре, когато отидох да разпитвам на шлюза. Кларемон просто е подкупил всички профсъюзни членове, отговарящи за канала, и е довел флота си. Това е. Корабите ще пристигнат утре.
— Утре? — Адамат пребледня. — Как е възможно да пристигнат толкова бързо?
Рикар посочи към прозореца, макар че той изобщо не гледаше към канала.
— Точно това е предназначението на канала: бързото пренасяне на стоки през планините. Проектирахме го с голям капацитет, разширихме и коритото на Адра. През последните пет години профсъюзът ни подмени всички градски мостове, за да можем да направим именно това, което Кларемон прави в момента. Нищо не може да го спре.
— Все трябва да има нещо, което да направим.
— Откакто се върнах, не съм спрял и за минутка да мисля по въпроса. Изгубих цял час при ковачите: имах идея да опънем огромна метална верига на пътя на корабите, само че не е възможно да стане готова толкова бързо.
Рикар имаше вид на удавник, който не успява да достигне хвърленото му въже. Лицето му се беше зачервило от напрежение, а единият крачол на панталоните му бе разкъсан на прасеца.
— Кървиш — изтъкна Адамат.
Рикар сведе поглед и въздъхна. Не направи нищо, за да се погрижи за раната.
Фел влезе в кабинета. Косата ѝ бе прибрана назад, униформата — изрядна. Никакво безредие.
— Той кърви — каза ѝ Адамат.
Младата жена коленичи край Рикар, повдигна крачола и се зае да почиства раната.
— Някакъв напредък? — попита я Рикар.
— Все още работим по въпроса.
— Трябва да организираме отбрана — рече Адамат.