— Къде отивате? — попита Фел.
Единствената им надежда се криеше в способността на Рикар да вдигне града на оръжие. В противен случай утре по същото време столицата щеше да се намира в ръцете на Кларемон.
— Вкъщи. Прибирам се при жена си. С вас ще се срещнем утре сутринта при северната градска порта.
Глава тридесет и осма
Крепостта Средопът представляваше исторически паметник — израз на суетност, строен не с цел удобство или сигурност, а за да изглежда внушително. Стените му бяха високи, но лесни за катерене; многобройните входове правеха отбраната невъзможна. Замъкът се извисяваше над река Адола и хвърляше заплашителна сянка над главния път. В очите на селяните несъмнено представляваше смайваща гледка.
За погледа на запознатия с военното дело постройката бе същинска гавра.
Замъкът бе строен преди около триста години от млад владетел, смятал се за архитект. Таниел смяташе, че мястото е идеално за обиталище на един умопобъркан бог.
Той оглеждаше крепостта от сянката на един разпрострял клони дъб, издигащ се самотно сред лагера. Недалеч някакъв пехотинец похъркваше. Извън това, нощта бе тиха.
Таниел призна грешката си, когато осъзна, че чува и неравномерното, ужасено дишане на фелдмаршал Готлит. Висшият офицер, от когото все още се носеше слаба миризма на урина, клечеше до него и не спираше да си играе с яката на куртката си. Таниел го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Едно погрешно движение, един подозрителен шум и Таниел ставаше мъртвец.
Разбира се, щеше да се погрижи да отнесе и Готлит със себе си.
— Къде е входът за прислугата? — прошепна Таниел.
— Не знам.
Таниел изтегли ножа си от колана.
— М-мисля, че е ето там. От дясната страна.
Таниел прибра оръжието в ножницата.
— Има ли охрана?
Готлит преглътна мъчително и се втренчи в него, сякаш се боеше да каже, че не знае.
В края на полезрението си Таниел забеляза светлина. Промъкна се малко по-напред, загледан в подозрителния участък. Да, ето там. Зад един от сводестите прозорци мъждукаше светлина.
Готлит също я видя. Фелдмаршалът се дръпна и се притисна към дъба. Таниел го сграбчи за дрехата, за да не му позволи да се отдръпне повече.
— Къде е стаята на Крезимир? — попита Таниел.
— Ето там — със сух и хрипкав глас отвърна Готлит. И посочи с пръст. — Онази кула, точно над светлината.
Внезапен вой прониза нощта. Звукът започна като стенание, изострило се рязко до протяжен вик. Последва го глух тътен. Отекналият писък стана тъй пронизителен, че Таниел очакваше всеки момент от дървото над тях да изникне някое банши.
Ревът затихна също тъй неочаквано, както и започна. Сега от замъка долиташе трясъкът на мебели.
— Какво беше това?
— Крезимир — обясни Готлит с едва доловим шепот. — Така е всяка нощ. — Той извърна глава към Таниел. — Всяка нощ търси окото зад затвора.
Таниел неволно потръпна.
— Всяка сутрин намират тела — продължи фелдмаршалът. — Обичайно едно или две, друг път по десетина. Църковни гвардейци, слуги, наложниците на Крезимир. Някои от труповете са удушени, други — обгорени с магия.
— Млъкни — прекъсна го Таниел, когото бяха започнали да го побиват тръпки. Той подпря мускета си на дървото и загледа как светлината се отдалечава все повече от Крезимировата кула.
— Не можеш да го убиеш — каза Готлит.
— Моля? — сопна се барутният маг.
— За глупак ли ме вземаш с онези нелепици за чаршафите му? Дошъл си да довършиш започнатото в планината, нали?
Таниел мълчеше. В гласа на Готлит се долавяше страх.
Фелдмаршалът продължи:
— Той не може да бъде убит. Над двадесетима се опитаха. Асасини от вашата армия, от църквата и дори един от наемните убийци на Ипил — макар че Крезимир не знае това.
Църквата се бе опитала да убие Крезимир? И то охраняван от нейните собствени гвардейци, светителите? Интересно. Явно в крезимската църква имаше разделение.
— Предполагам, че никой от тях не е успял да се приближи достатъчно — рече Таниел.
— О, успяха. — Готлит преглътна тежко. — Със собствените си очи видях един от опитите. Наемната убийца се опита да му пререже гърлото: острието на кинжала ѝ просто се огъна в кожата му.
Таниел си припомни сблъсъка с превъплътената в лъв Жулин. Куршумът му просто бе отскочил от кожата ѝ като грахово зрънце. А ето че сега той възнамеряваше да ограби бога, който я беше приковал за онази огромна дървена колона.
— Не е била достатъчно силна.
— Веднъж на фронта го удари гюле. Пръсна се на парчета, когато го уцели. Разхвърчалите се късове убиха неколцина артилеристи и един полковник.