Готлит бе започнал да говори по-високо, с пронизителен глас. Освен това дишаше тежко. Цялото му тяло бе започнало да трепери. Таниел го сграбчи за куртката и го разтърси. Не изглеждаше да помогна.
Барутният маг осъзна, че се изправя пред нов проблем. Щеше да му се наложи да се изкатери по стените на замъка. Самият той щеше да се справи с лекота, ала за Готлит това беше невъзможно.
Най-просто би било да го убие. Все пак той беше враг. Кезианец. И то фелдмаршал.
Таниел положи ръка върху дръжката на ножа си. Готлит не забелязваше. Един бърз замах щеше да се окаже достатъчен. Нямаше да е нито първият, нито последният, когото Таниел убиваше.
Но пък не би било правилно. Готлит беше негов пленник.
— Свали си дрехите — каза Таниел.
Това успя да изтръгне фелдмаршала от вцепенилия го ужас.
— Моля?
— Сваляй дрехите.
— Отказвам.
— В момента ти спасявам живота — обясни барутният маг. — Мога да те завържа, за да те намерят на сутринта, а мога и да те убия. Решавай.
За момент Таниел очакваше, че Готлит ще се провикне. Може би нямаше да успее да понесе това унижение? След няколко мига мълчание, през които фелдмаршалът не откъсваше поглед от Таниел, той свали куртката си.
— Запази си долните дрехи — рече Таниел, — но не се мотай.
Когато Готлит съблече униформата си, Таниел посочи с ножа към дървото.
— Започвай да се катериш.
Готлит го изгледа смаяно.
— Няма да мога да…
Таниел го сграбчи за тила и го блъсна към дънера. Готлит неумело се закатери към клоните. Барутният маг взе дрехите му и се качи на свой ред.
— Продължавай.
На десетина метра над земята Готлит се вкопчи в един клон и категорично отказа да се катери по-високо. Погледът му уплашено се стрелкаше насам-натам, а зъбите му потракваха.
— Няма да се качвам по-нагоре. Убий ме.
— И това ще свърши работа. — Таниел завърза здраво Готлит за клона, като си послужи с колана и панталоните му. — Не е удобно, но ще го преживееш.
Накрая Таниел запуши устата му с един от чорапите му.
Глух за протестните стенания на Готлит, той започна да се спуска към земята. В подножието на дървото скимтенето на пленника вече не се чуваше, а десетина крачки по-надолу вече бе забравил за него.
Таниел си отбеляза интервалите, на които гвардейските патрули обикаляха около крепостта, и подир отминаването на последния притича до стената. Някогашният крепостен ров отдавна бе запълнен — от него бяха останали единствено неравности и няколко локви.
Стените на крепостта се издигаха на повече от двадесет метра височина, а стената на кулата, където се намираше целта му, се извисяваше на повече от тридесет. Не беше малко за катерене.
Таниел скри мускета в едни храсталаци и се увери, че пистолетите и кинжалът му са добре пристегнати. Едва тогава пристъпи към изкачването. Огромните гранитни блокове, всеки почти с половината от ръста му, бяха разположени под лек наклон. Пръстите на Таниел лесно намериха опора във фугите им. Той увисна за момент, за да се увери в крепкостта на захвата си, и започна да се катери.
Беше преполовил стената, когато един от патрулите мина под него. Таниел застина, като дишаше безшумно и мислено се молеше гвардейците да не се натъкнат на мускета му. Единствен вик или дори подозрителен поглед нагоре щяха да сложат край на начинанието му. Сега той съжаляваше, че се е преоблякъл в униформата на убития войник. Светлокафявият цвят страшно биеше на очи върху мрачния гранит.
Патрулът отмина и Таниел възобнови катеренето си.
Той достигна върха на стената, директно под парапета. Точно над себе си чу равномерната стъпка на войник, последвана от нов звук. В началото въпросният звук долиташе глухо, сетне започна да се усилва.
Таниел се притисна към камъка. Пръстите и ръцете му горяха от катеренето. Какъв беше този звук? Той погледна надолу. Далеч под него минаваше нов гвардейски патрул. Дали някой не вдигаше тревога?
Пусна стената с едната си ръка и внимателно бръкна в джоба си за барутен фишек. Тъй като щеше да вдигне шум, ако вдишаше съдържанието му, Таниел разкъса фишека с пръсти и го изсипа в устата си.
Онзи противен звук не преставаше.
Барутният му транс се изостри и Таниел се притисна към стената, изчаквайки моментното замайване да отмине.
И едва не прихна да се смее.
Войникът на върха на стената си свирукаше. Ето какво било.
В среднощния покой отекна писък, заради който Таниел едва не се изпусна от уплаха. Писъкът дойде от един от прозорците под него.