— Би ли ми казал за начина, по който възнамеряваш да избегнеш капана му? — попита благородникът.
Тамас разсеяно потропа по застланата маса.
— Не ти е необходимо да знаеш това. Запомни, шест часът. Ще убия негодника веднъж завинаги.
Глава четиридесет и втора
Продължиха да го бият през цялата нощ.
Обсипваха го удари с юмруци и палки. Таниел периодично припадаше, като за щастие, периодите на несвяст бяха по-продължителни. Почувства нощния хлад, когато те най-сетне го изведоха. През кървавата пелена успя да различи, че слънцето едва докосва върховете на източните склонове.
Зазоряваше се.
Ка-поел може би вече не беше между живите.
Ботушите на Таниел стържеха в земята, докато гвардейците го влачеха подире си из лагера. Стотици откъслечни гласове достигаха до него сред звуците на подготвяща се закуска. Интересно дали някой от околните войници знаеше — и ако да, дали изобщо го беше грижа — кой е пленникът?
Похитителите му безцеремонно го захвърлиха на земята. Той остана да лежи по лице, стенейки в прахта. Тялото му бе станало безчувствено, съкрушено от болка, шокирано от побоя на гвардейците. След около ден болката щеше да го връхлети. Ако оцелееше толкова дълго.
Таниел прокара език по задната част на зъбите си и се удиви на тяхната издръжливост. И за това ли трябваше да благодари на магията на Ка-поел? На нейната намеса ли се дължеше здравината на костите му? Усещаше ребрата си счупени, но не мислеше, че му е останала сила да провери.
Или?
Той отвори очи. Навсякъде около него сновяха войници. Цял океан от крайници.
— Раз, два, тегли! Раз, два, тегли!
Този вик се повтаряше отново и отново. Какво ли правеха?
Провлачи ръка по земята, докато дланта не изникна пред очите му. Раздвижи пръст, сетне друг. Все още можеше да ги движи. Поне това беше нещо, нали? Ами онези ранички върху кокалчетата му? Те на какво се дължаха?
Да, разбира се.
Следи от зъбите на Крезимир.
Нечии силни ръце го изправиха. Таниел се олюля и едва не падна. Някой повдигна ръцете му; в тях болезнено се вряза връв.
— Стегнете хубаво — заръча глас. — Доста ще си повиси там.
Щял да виси? Къде?
Ръцете на Таниел бяха повдигнати над главата му. Почувства как нещо опъва въжето между китките му; войниците се отдръпнаха. Коленете му се подгънаха, но той не падна.
— Раз, два, тегли!
Цялото му тяло се разтърси, краката му започнаха да се издигат над земята.
— Раз, два, тегли!
В пристъп на паника той започна да се мята, но около него имаше единствено празнота. Таниел погледна нагоре.
Той висеше от кука, прикрепена към огромен стълб, който войниците изправяха с помощта на въжета. Десетки мъже напрягаха сили, за да го издигнат перпендикулярно на земята.
Образът на Жулин, прикована на стълб насред кезианския лагер, с лишени от китки ръце, изникна пред очите му.
Таниел повърна по предната част на тялото си.
— Раз, два, тегли!
Отне им известно време, за да изправят стълба до крайната му позиция. Най-накрая гърбът на Таниел се опря в дървото. Стъпалата му напразно подириха някаква опора. Стволът оставаше напълно гладък.
Бяха го вързали с лице към адранския лагер. Под лъчите на утрото можеше да различи войниците, които се трупаха по покрайнините на стана, сочеха и оживено разговаряха помежду си. Неколцина офицери бяха насочили далекогледите си към него. Таниел затвори очи, неспособен да понесе мисълта за погледите им. Хората, които се бе надявал да поведе към победата, сега щяха да го видят в подобно положение.
Трябваше да ги предупреди. Какво бе казал Крезимир снощи? Смяташе да изпепели цялата адранска армия, включително и Михали.
До него достигна някакъв хрипкав звук. Гърлен, слаб, но и със собствен ритъм. Той бавно осъзна, че някой се смее.
— Двустрелни — каза гласът.
Таниел извърна глава.
От лявата му страна, на няма и хвърлей разстояние, се издигаше друг великански стълб. Явно кезианските войници го бяха преместили през нощта. На върха му, издигнала чукани над главата си, все още се поклащаше Жулин.
— Не очаквах, че ще те видя тук, Двустрелни — продължи тя.
Таниел отмести поглед от предеята.
— Не ти харесва гласът ми? Не са ми давали вода вече втори месец. — Жената замълча за момент, за да прочисти гърло. Последва нов хрипкав смях. — Това е проблемът на безсмъртието. — Тя се изкашля и отново се засмя.