Ето там, в края на улицата. Каретата на Никслаус се отправяше по градския булевард към планините, полускрита от пелените дъжд. Виждаше се как кочияшът не спира да размахва камшика си. Цивилни отскачаха от пътя ѝ, докато тя се носеше напред.
Тамас направи опит да се затича. Той залитна настрани, но успя да се подпре на ръба на една преливаща бъчва за дъждовна вода.
Оттласна се и продължи, този път малко по-бавно, опитвайки се да успокои кънтенето в главата си. Почувства нещо да капе по бузата му и докосна лицето си. Кръв. Май идваше от ушите му.
Не можеше да спре сега. Каретата се отдалечаваше все повече и повече. Не след дълго щеше да е напуснала града и да поеме сред планините. Никслаус щеше да избяга отново.
Тамас сдъвка един от последните си фишеци и се принуди да се затича.
Уличните павета тропаха под краката му. Той се остави изцяло на барутния транс, като почувства плама на барута да се разстила из вените му. Край него прелитаха домове и витрини. Докато тичаше по-бързо от галопиращ кон, в крайчетата на очите му се образуваха сълзи, сърцето му биеше оглушително. Шапката му остана някъде далеч зад него, съборена от насрещния вятър, а дъждовните капки шибаха лицето му.
Далеч пред него каретата достигаше източния край на града. Тамас познаваше този планински участък. Гладки, слабо наклонени склонове, несъмнено гъмжащи от войниците на Никслаус и задигнатата им плячка, сетне идваха стръмнини, а пътят навлизаше в долина, където извивките му се изкачваха към Въгленда.
На склоновете щеше да има хиляди кезиански войници. Трябваше да убие Никслаус преди това. Тамас спря да си поеме дъх и насочи пистолета към отдалечаващата се карета. Не. Още не. По улиците имаше прекалено много деливанци. Трябваше му сигурен изстрел.
Тамас доближаваше вече края на града. Пороят се беше превърнал в потоп. Не можеше да се надява да настигне каретата, но не се съмняваше накъде се е отправил Никслаус. Не се съмняваше и в това, че барутът в подсипа на пистолета му се е намокрил.
Сред дъжда започваха да изникват очертанията на тълпа. Тропотът на капките бе заглушен от крясъци. Навсякъде имаше хора, задръстили улицата.
Едва след няколко мига Тамас осъзна, че те се бият. Може би крамола? Не. Това си беше истинска битка, и то кървава. Всички участници носеха сините униформи на адранската пехота, но въпреки това фелдмаршалът можа да различи две страни. Изглежда, едните бяха отпрали ръкавите от ризите си и бяха пристегнали получените ивици над лакътя на дясната си ръка.
Тамас сграбчи някакъв войник без ивица.
— Кезианец? — попита фелдмаршалът на кезиански.
Мъжът го погледна изненадано.
— Да — отвърна той на същия език.
Тамас го прониза и блъсна трупа му с ботуш, за да освободи сабята си. Извърна се тъкмо навреме, за да пресрещне полетелия насреща му щик. Ударът бе нанесен от войник с бяла ивица. Въпросният, който точно се канеше да атакува отново, се вцепени, щом Тамас се обърна към него.
— Фелдмаршале!
— Къде е полковник Олем?
— Нямам представа, сър. Той поведе щурма.
— Ами тези ивици? — Тамас посочи към вързания над лакътя му ръкав.
— Идеята беше на полковник Олем, сър. За да се отличаваме.
— Хитро.
Внезапно войникът измъкна ръка изпод куртката и откъсна и другия ръкав на ризата си.
— Вземете, сър.
Тамас му протегна ръката си.
— Благодаря ти. Какви нареждания сте получили?
— Да избием кезианците — отвърна войникът. Стиснал пушка, той отново се хвърли в боя, надавайки вик.
Тамас остана на мястото си, все още леко втрещен от битката. Никакви тръби или барабани не бяха оповестили появата на двете му бригади, а и не бе зърнал паника сред кезианците. Нима Никслаус не използваше разузнавачи? Макар че те едва ли биха могли да видят много в този дъжд.
Въпреки ожесточението си, битката протичаше без нито един изстрел — времето бе прекалено влажно. Изглежда, Олем бе успял да убеди останалите генерали и полковници, че е наложително да влязат в близък бой.
Сражение при подобни условия бе същински кошмар за един командир. Многобройните ботуши и пороят бяха превърнали земята в същинско блато. Валеше толкова силно, че човек не виждаше на повече от пет-шест метра пред себе си.
Дъждът трябваше да е забавил и каретата на Никслаус. Тя трябваше да се придържа към пътя, в противен случай щеше да потъне в калта.
Тамас се затича с умерен ход по улицата.
Навсякъде около него кипеше битка. Звукът на крясъци и викове, и на метал срещащ метал периодично заглушаваше трополенето на дъжда. Паветата бяха станали хлъзгави от дъжд и кръв.