Тамас би предпочел да върви пеш, наравно с хората си. Ала кракът му все така го наболяваше, а и трябваше да може бързо да обхожда колоната. По негово нареждане много от офицерските коне бяха преразпределени и дадени на редови войници, за да се подсилят разузнавачите от кавалерията.
— Храната ни привършва — каза Олем от гърба на коня до Тамас.
Той не за първи път споменаваше дажбите, нямаше и да е последен.
— Знам — отвърна Тамас. Войниците му разполагаха единствено със суха храна за една седмица. Нямаха нито обоз, нито придружаващи ги цивилни. Вече четвърти ден се придвижваха с ускорен ход и фелдмаршалът не се съмняваше, че някои от хората му вече са изяли всичко, напук на заповедите. — Намалете дажбите наполовина.
— Вече ги намалихме веднъж, сър. — Олем дъвчеше нервно края на цигарата си.
— Направете го отново.
Тамас погледна на запад. Беше влудяващо. Обграждаха ги милиони акри обработваема земя, сякаш на един хвърлей разстояние, а в действителност непреодолимо далеч. Най-близките ниви се намираха на осем мили от тях — и то без пътища, които да ги достигат. Нямаше как да прекосят хълмовете и да слязат в равнината, да нахлуят с повече от десет хиляди войници и да се върнат обратно на пътя, без да загубят цели два дни, които иначе щяха да оползотворят, за да продължат напред.
Тамас не можеше да рискува преднината, която имаха пред кезианските армии — дори за храна.
— Ще започнем да изпращаме повече фуражири — каза фелдмаршалът. — По двадесет души на отряд. Но да не се отдалечават на повече от миля от Северната магистрала.
— Ще трябва да забавим ход — каза Олем, изплю крайчето на цигарата си и бръкна в джоба си за нова. Но не я запали, а след кратък оглед я плъзна обратно. Той промърмори нещо под нос.
— Какво? — попита Тамас.
— Казах, че рано или късно ще ми свършат цигарите.
Цигарите бяха най-малкият проблем на Тамас.
— Момчетата са изтощени. — Той се извърна в седлото по посока на колоната. — Не мога да ги пришпорвам така още ден. Единствената причина, поради която можаха да напредват толкова бързо, беше заради останките от храната на Михали.
Олем отдаде чест и препусна назад.
На Тамас му се искаше да беше взел и бога със себе си. Обходи с поглед лицата на мъжете от Седма и Девета бригада. Повечето от тях отвръщаха на погледа му. Бяха корави мъже. Най-добрите му бойци. Бяха изминавали по двадесет и пет мили на ден в продължение на четири дни. Кезианската пехота изминаваше средно по дванадесет.
Фелдмаршалът забеляза конник, отправил се към началото на колоната. Ездачът изглеждаше огромен дори и яхнал боен кон.
Гаврил.
Когато шуреят му се изравни с него, Тамас повдигна шапка в приветствие.
Гаврил прокара ръкав по потното си лице и отпи няколко глътки от манерката си. Заради тукашната жега беше захвърлил дебелите кожи на планински стражник. Носеше единствено униформената си жилетка и чифт тъмносини кавалерийски панталони.
Той изсумтя в поздрав. Никакво отдаване на чест. Друго Тамас и не очакваше.
— Какво ново? — попита Тамас.
— Забелязахме врага — отвърна Гаврил. Без да добави „сър“.
Тамас усети как сърцето му се качи в гърлото. Знаеше, че кезианците го преследват. Щеше да е глупаво да си мисли друго. Ала за четири дни не бяха зървали врага нито веднъж.
— И? — Тамас повдигна собствената си манерка до устните си.
— Най-малко две конни бригади.
Фелдмаршалът се задави и заля цялата си предница с вода.
— Две бригади?
— Да, бригади.
Тамас изпусна накъсан дъх.
— На какво разстояние са?
— Петдесет и пет мили някъде.
— Приближихте ли се достатъчно, за да прецените по-точно?
— Не.
— С какво темпо напредват?
— Не може да се каже точно. В откритата равнина кавалерията им може да изминава по четиридесет мили дневно, ако се напънат. С такава численост и сред хълмовете — по двадесет и пет, може би тридесет мили на ден.
Което означаваше, че ако Тамас спреше, за да позволи на хората си да отпочинат и да съберат храна, кезианците щяха да ги настигнат след седмица. В най-добрия случай.
— След шест дни — рече Гаврил — ще стигнем покрайнините на Юндорийския лес. Заради тамошните стръмнини кавалерията им няма да може да ни обгради. Ще душат по петите ни, но само толкова. Поне докато не достигнем Крезимирови пръсти.
Тамас затвори очи, за да си припомни разположението на северен Кез. Това беше старото свърталище на Гаврил, от времето, когато беше Якола от Пенсбрук, най-прословутият женкар в цял Кез.