Адамат стисна зъби. Съдържателя. Лидерът на адранския подземен свят и един от членовете на съвета на Тамас. Той беше един от най-влиятелните хора в Адро. Ако той знаеше за лорд Ветас, това можеше да означава, че още от самото начало е бил предател.
— Какво друго знаеш?
— Надали има и двадесет думи да съм разменил с него — каза Роя. Думите му излизаха на пресекулки, докато говореше през сълзи. — Не зная нищо друго!
Адамат го удари по тила. Той се свлече, но не изгуби съзнание. Инспекторът го повдигна за колана и навря лицето му в нечистотиите. Повдигна го отново и тласна. Роя започна да се мята, краката му ритаха яростно, докато се опитваше да вдиша през пикнята и лайната. Адамат хвана боксьора за глезените и го натика още по-дълбоко в дупката.
После се обърна и се отдалечи от нужника. Мислите му не можеха да си пробият път през пелената на яростта му. Щеше да унищожи лорд Ветас, задето бе принудил съпругата и децата му да преживеят това.
Олдрич и войниците му стояха наблизо и наблюдаваха как Роя се дави в мръсотия. На светлината на фенера един от тях изглеждаше сякаш ще повърне, друг кимаше одобрително. Нощта беше утихнала и Адамат можеше да чуе неотклонното свирукане на щурци в гората.
— Няма ли да му зададете още въпроси? — попита Олдрич.
— Той сам каза, че не знае нищо повече. — Адамат почувства как стомахът му се преобръща и се извърна да погледне към все още мятащите се във въздуха крака. Представата как боксьорът се опитва да насили Фая почти го разколеба, но после каза на Олдрич: — Извадете го, преди да се е задушил. После го пратете в най-дълбоката въглищна мина в планината.
Адамат се зарече да подреди Ветас много по-сериозно, щом го пипнеше.
Глава втора
Фелдмаршал Тамас стоеше над южната порта на Будфил и оглеждаше кезианската армия. Тази стена обграждаше най-южната част на Адро. Ако фелдмаршалът хвърлеше камъче пред себе си, то щеше да падне върху кезианска територия. И може би щеше да продължи да се търкаля по наклонения Северен път, докато не достигнеше позициите на армията им.
Портите на Васал — две сто и петдесет метрови скали — се издигаха от двете му страни. Те бяха раздвоени от водата, стичала се хиляди години от Адморието през Суркови проход и подхранваща обработваемите земи в северната част на Кез.
Кезианската армия бе изоставила димящите руини на Южната планина само преди около три седмици. Официалните доклади преценяваха, че армията, обсаждала Рамензид, е наброявала приблизително двеста хиляди бойци. Обозът и останалите поддържащи сили повишаваха числеността до четвърт милион.
Разузнавачите на фелдмаршала го бяха информирали, че понастоящем общата численост е повече от милион.
Частица от Тамас се ужасяваше от подобен брой. За последно светът бе съзирал подобна армия по времето на войните от Помрачаването преди четиринадесет столетия. А ето че сега подобно множество бе изникнало на неговия праг и се канеше да завладее отечеството му.
Тамас разпознаваше новобранците по ужасената им реакция, щом зърнеха кезианската армия за първи път. Можеше да подуши страха на собствените си хора. Отвращението. Това тук не беше Рамензид, за чиято отбрана бяха достатъчни няколко роти. Будфил беше търговски град с население от стотици хиляди души. Стените бяха занемарени, портите — прекалено многобройни и твърде широки.
Тамас не позволяваше на собствения си страх да проличава. Не се осмеляваше. Той потискаше тактическите си притеснения; ужаса, че собственият му син лежи в кома в столицата; болката, която все още прогаряше крака му, напук на целителната намеса на един бог. Върху лицето му личеше единствено презрение към дързостта на кезианските военачалници.
Нечии уверени крачки отекнаха по каменното стълбище зад гърба му. Край него застана генерал Хиланска, главнокомандващ на местната артилерия и втора бригада.
Хиланска беше изключително едър мъж на около четиридесет, овдовял преди десетилетие и ветеран от гурланските кампании. Преди тридесет години гюле бе отнесло лявата му ръка под рамото — във време, когато нямал дори офицерски чин. Ала липсващата ръка и излишното тегло не се отразяваха на представянето му на бойното поле и дори само заради този факт той печелеше уважението на Тамас. Да не говорим, че неговите артилеристи можеха да отнесат главата на препускащ кавалерист от осемстотин метра разстояние.
Сред генералите от щаба на Тамас, повечето от които бяха подбрани заради умението, а не характера, Хиланска беше най-близкото подобие на приятел за фелдмаршала.
— От седмици ги гледам как се събират и пак не спират да ме впечатляват — каза едноръкият.