Крадецът се беше оттеглил, развеселен.
Утрото беше настъпило преди часове — Адамат определи това по светлината, процеждаща се през дъсчените пролуки в тавана. Стомахът му къркореше. Гърлото му беше пресъхнало, езикът подут. Вратът, краката и гърбът го боляха от дългото време, прекарано завързан за стола — четиринадесет часа, ако не и повече.
Китовият балсам, придавал подмладен вид на кожата му, започваше да я възпалява. Веществото трябваше да се махне след по-малко от дванадесет часа от нанасянето му.
Почувствал как се унася, Адамат тръсна глава. В такава ситуация сънят беше смъртоносен. Трябваше да остане буден. Да остане нащрек. Беше ранен в главата. Щеше да му е необходима повече светлина, за да определи дали очите му се фокусират правилно.
Беше му трудно да определи къде се намира. Гласовете над него бяха приглушени, а не усещаше никакви специфични миризми — като се изключеха тези на собствената му урина и студената влага на мазето.
Той чу проскърцването на врата, сетне с периферното си зрение зърна проблясък. Извърна глава — болезнено движение — за да наблюдава как една лампа подскача надолу по стълбите. Можеше да чуе два гласа. Нито един от тях не принадлежеше на крадеца.
— Не е казал много, освен че е напсувал Тоук — каза единият. Гласът му звучеше носово и пискливо. — Носеше единствено банкнота от петдесет крана и изкуствен мустак. Нито чекова книжка, нито документи. Може да е фанте1.
Отговори му глас, твърде тих, че Адамат да може да чуе.
— Ами, да — отвърна първият глас. — Повечето фантета, дори да се опитват да окошарят някого, носят някакъв нишан. Може да е от онези, шпионите под прикритие. Фелдмаршалът ги използва, за да разобличи кезианските доносници.
Пореден прошепнат отговор.
Сега в първия глас звучеше нотка на паника:
— Не знаехме. Тоук каза да го хванем и ние го направихме. Този проследи дамата обратно до къщата.
Говорещият пристъпи пред Адамат заедно с лампата и я доближи до лицето му. Инспекторът неволно се отдръпна от трептящата светлина. Замига срещу ярката светлина и се опита да види лицата на говорещия и на шептящия мъж. Можеше да е Ветас. Той щеше да разпознае Адамат за секунди и тогава инспекторът го очакваше смърт… или по-лошо.
— Аз съм Тини — представи се първият глас. — Погледни нагоре, към началството. — Тини го сграбчи за брадичката и извъртя главата му към светлината. Адамат изстреля гъстата си храчка право в окото му. За награда получи рязък удар в лицето, който прекатури стола му.
Инспекторът падна назад, право върху вързаните си ръце. Пред очите му затанцуваха светли петна. От устните му неволно се изплъзна стенание. Зачуди се дали при падането не си беше счупил китките.
— Изправи го — каза тихият глас.
Тини окачи лампата на тавана и изправи стола на Адамат. Инспекторът се изкушаваше да удари с глава мъжа, но реши, че в последно време тя бе страдала достатъчно.
— Какво искате от мен? — Адамат се опита да изрече думите троснато, но заради пресъхналото му гърло те прозвучаха по-скоро като хриптене.
— Зависи — отвърна му тихият глас. — Защо следеше жената в червената рокля?
Защо…? Значи не беше Ветас. Или пък беше Ветас, но още не го беше познал.
— Никого не съм следил — каза Адамат. Опита се да имитира провлечения говор на човек от северозападната част. — Просто бях излязъл на пазар и на разходка.
— Без никакви документи? И с фалшив мустак? Тини, доближи светлината до лицето му.
Тини отново сграбчи Адамат за брадичката и натика фенера до лицето му.
Тихият глас леко се засмя.
— Ах ти, проклет глупак.
— Защо да съм глупак? Че излязох на разходка ли? — попита Адамат.
— Не говорех на теб.
Фенерът се отдръпна от лицето му и на светлината Адамат можа ясно да види Тини. Очите му бяха широко отворени, ликът му бе пребледнял.
— Не знаехме, началство… Кълна се!
— Остави ни — нареди тихият глас. — Почакай. Кажи на господаря, че инспектор Адамат е при нас.
Тини окачи отново лампата и излезе. Адамат не успя да потисне ледените тръпки страх, полазили по тила му. Той мижеше на слабата светлина в опит да различи притежателя на тихия глас.
— Адамат — неочаквано изрече гласът в ухото му.
Инспекторът се сепна. Не беше чул онзи да помръдва, а други хора в усойното подземие нямаше.
— Кой? — каза Адамат. Продължи преструвката. Прави се на глупак. Не им позволявай да те пречупят.
Гласът въздъхна край ухото му. Внезапно до гърлото му се допря острие. Усещането веднага му напомни за случилото се преди не повече от два месеца, когато едно бръснарско острие също бе заплашвало да прекъсне живота му. Той се дръпна инстинктивно назад, като изпусна рязко дъх, но ножът не го последва. Въжето около китките му трепна и те се оказаха свободни.