Пендъргаст се зае да обикаля издигнатия участък, след това започна да го прекосява напред-назад, все едно караше косачка. На всеки няколко минути спираше, клякаше в гъстата трева и оглеждаше меката земя. В един момент отново подуши миризмата на огън от дърва, което отбеляза на картата с друга линия, изтеглена срещу посоката на вятъра.
Двете линии, които беше изтеглил, се пресичаха в точка на около три километра и половина от мястото му.
Той отново започна да се движи, все едно коси трева, и не спря да го прави почти цял час в пълна тишина. След това близо до центъра на тресавищния остров откри плосък камък, който стърчеше от слоя кал. Извади го и започна огледа: износено парче шисти. В калните плитчини камъните не са естествено явление. След като го върна на място, въведе местоположението му в ръчния си джипиес. Сега започна да се движи в по-тесни кръгове и намери тук-там още камъни. Продължи да въвежда местоположението на всеки от тях в джипиеса. Работи още толкова, колкото сметна за разумно с оглед на това, че времето изтича и приливът скоро ще нахлуе, прибра джипиеса и картата и се устреми право към мястото, откъдето бе тръгнал.
Беше минал не повече от три метра, когато неочаквано чу звук: ужасен, призрачен, проточен писък, който заеча над огромното тресавище. Пендъргаст беше чувал подобен звук и преди. Определено беше неповторим и човешки, пълен с изненада и неверие, след това болка и накрая смъртен ужас.
Беше вопълът на човек, когото убиват.
20.
Писъкът заглъхна в нечленоразделно стенание, което сякаш се разтвори във въздишките на нощния вятър из блатната трева. Пендъргаст замръзна на мястото си. След малко отново провери посоката на вятъра, коленичи, извади картата, бързо я разви и очерта върху нея тесен конус, който сочеше в приблизителната посока, откъдето бе долетял звукът. Изглежда беше на средно разстояние, донесен от вятъра, но въпреки това недалече: може би осемстотин метра и дори по-малко. Това щеше да разположи убийството – той не се съмняваше ни най-малко, че е убийство – в най-недостъпната зона на ексмутските тресавища: лабиринт от канали, кални плитчини и застояли мочурища с гнили папури.
А това беше и районът, откъдето бе дошла миризма на огън от дърва.
Той се понесе бързо като змия, разтваряше трета с ръце, докато крачеше и се движеше със скорост, съобразена с нуждата от безопасност и пазене на тишина. Стигна до друга пътека – тунел в тревата. Беше по-тесен, но също човешко дело, и скоро агентът се озова на края на друга кална плитчина. Сега обаче приливът бързо нарастваше. Черна вода течеше към вътрешността и онова, което беше малко поточе в тесния канал, се бе превърнало в прииждаща река, широка шест метра, и продължаваше да расте. По пътя си влачеше листа, пяна и плавеи. Облаци се плъзгаха пред издутата луна.
Той спря, за да обмисли положението. Приливът се покачваше бързо, а между него и приблизителното място на убийството лежаха много канали и течения. Дори да успееше да стигне до мястото, щеше да му отнеме поне час и по това време вече щеше да е в капан, без да може да се върне, докато не дойде отливът. След най-малко шест часа. Липсваше му всякаква информация за жертвата, убиеца, местната география и обстоятелствата. Намираше се в крайно уязвимо положение: щеше да е неблагоразумие и дори безотговорно да бърза сляпо към звука.
Пендъргаст се върна обратно в подслона на тревата и провери мобилния си телефон – можеше да се окаже, че е попаднал на някой район с разсеян обхват. Нямаше късмет. Проучи картата. Беше важно да си тръгне и да съобщи колкото може по-бързо за престъплението. В момента се намираше далеч навътре в тресавището и най-краткият път навън беше не да се върне по стъпките си, а да се отправи в противоположната посока към вътрешността и гората, известна като Държавната гора „Крал Марк“[25]. Според картата през гората минаваше междуселски път – черният път между Дил Таун и Нюбърипорт.
Това беше най-късият път навън от тресавищата и до телефон.
25
Марк е крал на Керноу в Корнуол и според легендата за крал Артур чичо на Тристан. – Б.пр.