Пендъргаст прибра картата, определи посоката и тръгна, преминавайки от бърз ход в равномерен постоянен бяг. След около четиристотин метра стигна до друга кална плитчина, която бързо изчезваше под покачващите се води на прилива. Влезе и закрачи през студената вода, която вече беше дълбока около метър и двайсет и скоро щеше да стане двойно толкова, борейки се с непрекъснато усилващото се течение. Продължи по този начин, ориентирайки се по лунната светлина, докато накрая не видя в края по-светлото на цвят тресавище черната линия на дърветата. Най-сетне стигна до последния приливен канал, в който водата вече се пенеше. Влезе и бързо откри, че е прекалено дълбока, за да я изгази. Щеше да се наложи да плува.
Върна се на брега и разкопча високите до гърдите ботуши. Те щяха да се окажат смъртоносен капан, ако се напълнят с бързо течащата вода. След като хвърли настрана ботушите, нави картата и другите неща, загърна ги в парче мушама, вдигна го над главата си и навлезе в течението. Този канал беше широк десетина метра и веднага щом краката му се откъснаха от дъното, водата го подхвана и понесе бързо край другия бряг. Пендъргаст риташе и загребваше с една ръка и след минута борба с течението успя да напипа дъното с крака и изгази останалата част до брега. Най-накрая стигна до подкопан бряг, над който се извисяваха борове и оголени коренища, той се изкатери, седна да си почине под дърветата и да почисти краката си от калта. Спорел картата пътят заобикаляше тресавищата и влизаше в Дил Таун на около шест и половина километра от тук – разстоянието, което Пендъргаст можеше да вземе за час с бързо ходене. И още четиристотин метра от Дил Таун до центъра на Ексмут.
Той стана и тръгна между дърветата. Пътят вероятно беше на десетина метра от тук и нямаше как да го пропусне. Но самата гора беше тъмна и дънерите на дърветата бяха обрасли в шубраци, а по стволовете пълзяха шипки, задушаваха ги и ги убиваха, оставяйки подобни на скелети клони да стърчат към нощното небе. Гората кънтеше от крякането на жаби, бръмченето на нощните насекоми и от време на време от смразяващия кръвта крясък на бухал. Пендъргаст продължи, заобикаляйки един шипков храст, и излезе на полянка, изпъстрена от петна лунна светлина.
Там замръзна, защото изведнъж тези звуци на нощната гора спряха. Може би причината беше неговото появяване, а може би нечие друго присъствие в гората. След малко продължи и пресече полянката, сякаш нищо не се е случило. В другия край навлезе в гъст шипков храсталак и в най-гъстата му част спря отново. Вдигна няколко камъчета и запрати първото три метра напред, след малко второ, вече шест метра напред, а третото на девет. Всяко от камъчетата вдигаше лек шум, симулирайки придвижване през гората.
Вместо да продължи, агентът зачака приклекнал и неподвижен в черния мрак на дърветата. Скоро започна да чува слабите шумове на своя преследвач. Той се движеше на практика безшумно – рядко умение в гора, толкова гъста като тази. Пендъргаст видя на сенчестата полянка да се появява мъжка фигура – направо гигант. – който се плъзна през откритото пространство с ловна двуцевка. Когато мъжът наближи, агентът се стегна и зачака. И щом преследвачът навлезе в мрака под дърветата, се изправи, блъсна цевите на пушката нагоре, като същевременно му нанесе удар в тялото, ниско и отстрани, с рамото си. Двете цеви и изгърмяха едновременно с ужасен трясък, мъжът падна, а Пендъргаст го възседна и опря своя „Лес Беър“ 45 в ухото му. Върху тях започнаха да падат венчелистчета и шипки.
— ФБР – прошепна Пендъргаст. – Не се напрягайте.
Мъжът се отпусна. Пендъргаст стана, хвана пушката за цевите и я остави настрана, след това слезе от мъжа.
Той се претърколи и застана на колене.
— Кучи сине. ФБР, а? Дай да видя значката.
Появи се портфейлът с картата и значката.
— Какво правите тук?
— Работя отговори мъжът и вие току-що съсипахте целия ми нощем труд. – Той посочи към цветята и горските плодове, пръснати по земята от спуканата найлонова торба. – Имам право да работя тук. Моето семейство населява тези земи от двеста години.
Портфейлът със значката и картата изчезна отново в джоба на агента.
— Защо ме следвахте?
— Чух писък, после видях някакъв шантав копелдак, покрит с кал, да се промъква из гората ми, и то само два дни след като човек беше убит и нарязан на не повече от осем километра от тук. Разбира се, че ще последвам такъв човек и ще го попитам каква работа има тук.
Пендъргаст кимна и прибра свои „Лес Беър“.
— Моите извинения, че разсипах цветята ви. Виждам, че това е Atropa belladona. Смъртоносното куче грозде. Да нямате намерение като съпругата на Клавдий[26] да отровите някого?
26
И двете съпруги на император Клавдий – Месалина и Агрипина са известни отровителки. – Б.пр.