Пендъргаст взе пакетчето и започна да го отглежда.
— Ексмутска смеска? – Устата му се и изкриви в отвращение. После го хвърли в кошчето за боклук. – Съжалявам, скъпа Констънс, но това не става за консумация. Не, ще бъде калвадос. Между другото, не се съмнявам, че скоро ще бъдем отново при нашите чаши с „403 Кингс улун“[30] в замъка на „Ривърсайд Драйв“.
Миг по-късно на вратата се почука и Флавия, младата келнерка, влезе с поднос, на който имаше две конячни чашки и бутилка калвадос. Пендъргаст пъхна една банкнота в ръката й, измърмори благодарностите си, после затвори и заключи вратата. Наля по един пръст в конячните чаши и посочи на Констънс нейната, след което се отпусна на леглото.
— Моите извинения за размерите на помещението – започна той, – но то ги компенсира с уютността си. Струва ми се, че онова, което трябва сега да обсъдим, не можеше да бъде споменато в ресторанта.
Тя отпи глътка от калвадоса. Течността се плъзна надолу като горещ език.
— Надявам се, че ти харесва.
Тя кимна. Вече усещаше приятното въздействие на виното, на което обикновено не се отдаваше. Ще трябва да внимава.
— Констънс, първо искам да ти кажа колко съм доволен от твоята работа. Ти беше едновременно постоянна и надеждна.
При този неочакван комплимент тя почувства, че се изчервява, макар че той сякаш подчерта думата постоянни с известно снизхождение.
— Благодаря.
— Освен това последва предупреждението ми да не се впускаш в авантюри и да не излизаш от странноприемницата след мръкване. Високо оценявам това. – Той направи пауза. – Разследването беше странно. Бяхме впримчени в бъркотия от доказателства и стигнахме до момента, когато се налага да спрем и да разплетем нишките. Затова бих искал да направя преглед на онова, което знаем дотук. Така да се каже, една рекапитулация. Освен това искам да споделя с теб информация за последните ми разкрития.
— Очаквам го с нетърпение.
— Изправени сме пред две кълбета канап: скелетът в мазето, за който съм сигурен, че е свързан с изчезването на парахода „Пембрук Касъл“, и изгубената колония с вещици. Да започнем със скелета. Здрав, четирийсетгодишен европейски африканец е измъчван и зазидан в мазето на пазача на фара. Защо? Може да има само една причина: имал е информация. Каква информация?
Той направи пауза.
Констънс се възползва и каза:
— Лейди Хъруел получава обезщетение от застрахователя в размер на девет хиляди и петстотин лири за изгубения товар. Може би е свързано с това.
Пендъргаст вдигна тънкия си пръст.
— Точно така. В 1884 година подобна сума с огромна днес е равна на милиони долари. Регистрите на „Лойдс“ се пазят като форт „Нокс“, но и без тях може се предположи, че товарът е бил от пари, кюлчета или други ценности. Вероятно това, скъпа Констънс, е била причината този човек да бъде измъчван: да измъкнат от него местоположението на тези ценности на борда на кораба.
— Това ми се струва малко пресилено.
— Не и ако научиш кой е бил този човек: господин на име Уоринър Е. Либи.
— Научил си името на човека?
— Точно така. – Пендъргаст изглеждаше необичайно доволен от себе си. – Уоринър Е. Либи е бил – капитан на „Пембрук Касъл“. Бил е на четирийсет, роен в Барбадос, израснал в Ню Йорк и Лондон. Бил е дете на африканец и мулатка, ако използвам злополучното определение от онова време.
Констънс се вторачи в него.
— Това наистина е забележително.
— Човекът, който най-вероятно ще знае мястото на всичко ценно на борда, е капитанът. Лесно беше да определя неговата самоличност. Знаех възрастта и расовите характеристики на нашия скелет. Те отговаряха. Много проста работа. – Той отпи от калвадоса си. – Във всеки случай, ако Либи е бил измъчван, за да издаде мястото на ценностите, пренасяни с кораба, това ни казва нещо много важно: корабът не се е губил в морето, защото в такъв случай те щяха да изчезнат заедно с него.
— Значи корабът се е подслонил в пристанището на Ексмут?
— Не, пристанището е било прекалено плитко. Това е бил параход, дълъг деветдесет метра, и с газене пет метра и половина.
— Какво се е случило с него?
— Мисля, че са го разбили край ексмутския бряг, където има много предателски пясъчни плитчини и подводни скали.
— Чакай малко. Разбили… преднамерено?
Пендъргаст кимна.
— Да, преднамерено.
— Кой?
— Някои от градските обитатели.
— Как са успели градските обитатели да разбият кораб в морето?
— В съучастие с пазача на фара. Номерът е добре известен. Изгаси светлината на фара и запали огън на брега на място, където корабът ще налети на скали. После градските обитатели ограбват кораба и прибират всичко изхвърлено на брега. Ако корабът е заседнал, обирджиите не само са имали време да разтоварят голяма част от товара, но и да задигнат парите, ако са знаели къде са скрити. В онези дни корабите често са пренасяли кюлчета и пари и са имали специални скривалища за подобен товар.