Отстъпи назад и използва фенерчето отново, за да освети съдържащото се в стаята. Докато го правеше, в главата и прозвучаха думите на Пендъргаст: Когато открием чрез дедукция какво е научил Маккул, ще узнаем и точната причина скелетът да бъде откраднат.
Старата сграда изстена под нов пристъп на вятъра.
Маккул беше само временен наемател, не е могъл да измисли хитрите, отнемащи много време скривалища, с които се бе запознала в мазето на замъка на „Ривърсайд Драйв“, не е могъл да свали плочките в банята, нито да среже тапетите в търсене на някаква кухина. Но това нямаше значение, защото без съмнение е бил обсебен от своя проект, но не е имал основание да смята, че някой активно се опитва да открадне неговите проучвания. Ако е скрил някак си документи или други неща, трябва да е на място, което да устои на забързаното почистване на някоя камериерка, но въпреки това да е леснодостъпно.
Тя отиде при малката библиотека, коленичи пред нея и започна да вади книгите една по една. Зад тях нямаше нищо скрито. Бележникът не беше скрит и – както в „Откраднатото писмо“[31] – между томчетата. След като се изправи, плъзна отново и още по-бавно светлинния лъч из стаята, търсейки белези от някакви грешки в строителството, следи от износване през годините, от които Маккул може да се е възползвал.
В средата на пода забеляза твърде голямо пространство между две от дъските на дюшемето. Тя клекна отново и извади малката антична италианска кама от Маниаго, която скоро беше започнала да носи. Натискането на бутона освободи късото тясно стрие от перлената ръкохватка.
Малка проверка на отвора показа, че дъските са здраво заковани.
Леглото имаше покривка, която се спускаше почти до пода. Обаче долният край беше прашен и явно не беше местен, което означаваше, че няма нищо отдолу. Констънс стана за пореден път и отиде при писалището с капак. В горната си част имаше четири малки чекмеджета по две от всяка страна, и четири по-големи под тях. Едно по едно изтегли по-малките горни чекмеджета бяха пълни е избелели пощенски картички с изгледи от Ексмут и хартия за писма, окичена със скици на странноприемницата. Претърси зад тях. Нямаше нищо друго, освен дървени стърготини и следи от паяжини. След това започна да вади по-големите чекмеджета под плота, слагайки ги едно по едно на земята. Преглеждаше съдържанието им с помощта на фенерчето и с него проверяваше и отворите, опипвайки горните краища.
Когато издърпа дясното чекмедже, откъм задната кухина се чу глухо тупване. Бързо светна в отвора. Там бяха скрити две неща тънък кожен бележник и някакъв вестник – напъхани в празното пространство зад чекмеджето. Тя ги взе, върна чекмеджето на място, после седна на леглото, за да разгледа находката си.
Онова, което беше взела за вестник, се оказа каталог от търг на „Кристис“ в Лондон. Беше датиран преди две години през август и озаглавен „Великолепни бижута от благороден произход“. Макар някои точки да бяха отбелязани, нямаше никакви бележки или дори драсканици.
Констънс се смръщи и се вторачи – замислена в обложката на каталога. После го остави настрана и отвори изтъркания кожен бележник. Започна да разлиства страниците с нечетлив, ситен ръкопис. На една от тях се спря и започна стремително да чете.
28.
5 март
Прекарах сутринта и по-голямата част от следобеда в Уорикшър, където посетих Хъруел Осори. Какво прекарване беше! Хъруел са от типа стари английски фамилии, които, боя се, стават твърде често срещано явление: много ограничени, живеят като просяци в достолепните си домове. Кръвната линия е отслабена от бракове между роднини – ненужен сляп цирей за обществото. Само едно са запазили и това е гордостта: почти маниакални са с почитането на паметта на лейди Елизабет Хъруел и нейната благотворителност. В началото се оказа пречка това как ревниво фамилията пази доброто си име. (Един бог знае какво добро име смятат, че имат.) Когато им казах, че планирам да напиша биография на лейди Хъруел, веднага станаха подозрителни. Няма съмнение, че любопитството ги накара да приемат предложението ми да ги посетя, но щом споменах своето намерение, станаха едносрични и неотзивчиви. Постепенно обаче това се промени, когато обясних какво хубаво мнение имам за лейди Хъруел и как ярко ще я изобразя. Също така им се заклех да пазя тайна (тук му е мястото да се поздравя за това хрумване) – беше наистина блестящ ход. Това остави у тях впечатлението, че съществува много по-голям интерес към историята на тяхната фамилия, отколкото е в действителност.
31
Разказ от Едгар А. По, в който едно откраднато писмо се оставя на видно място и полицията не успява да го намери именно заради това. – Б.пр.