Той направи крачка напред.
— Госпожице Грийн, Констънс, какво правите тук?
— Бих могла да ви попитам същото – отговори тя с нисък глас. – Какво е това място? И кои са тези жени?
В едната си ръка държеше фенерчето, а в другата страшна на вид кама. Беше впечатлен, дори може да се каже вдъхновен от нейното хладнокръвие.
— Добър въпрос – Гавин протегна ръка, – но това не е най-приятното място за дълги обяснения. Може ли да ви покажа нещо?
Той и предложи ръката си, но тя не я пое. Без да се смути, Гавин се обърна и – закрачи обратно към централния коридор, насочвайки се към стената в края, която го – запушваше. С трепет в гърдите усещаше, че Констънс наистина го следва. Той спря пред стената в задния край, натисна три стърчащи навън тухли, плъзна тайната врата да се отвори широко и я застопори да не се затваря. Със запалка в ръка, бързо обиколи помещението, като палеше свещите във всеки от канделабрите, които стояха в четирите ъгли.
След това се обърна с усмивка, за да застане с лице към Констънс.
Тя не побягна. Не изпадна в истерия, нито получи гневен припадък. Просто стоеше и гледаше.
Макар да беше идвал тук стотици пъти, знаеше, че гледката е впечатляваща. В центъра се издигаше олтарът – древен къс гранит, датиращ от XI век. Около него висеше тънка завеса, която го скриваше. Този изработен във Франция олтар беше пренесен в Англия и оттам по море докаран тайно тук и сменил много места, преди да попадне в Олдъм. Страните му бяха покрити с римски гравюри на дявола, полирани от хилядагодишна употреба. От едната страна стоеше фантастично гравирана маса, наполовина по-къса от олтара. На плота бяха подредени голяма сребърна чаша, сложена върху ленена кърпа, а до нея скалпел, скарификатор и други инструменти за пускане на кръв.
Трепкащите пламъци на свещите осветяваха покритите със стенописи сводове на петоъгълното помещение. Те също изобразяваха дяволи, гаргойли[42] и уробороси[43], безопашати макаци, мъже и жени, лудуващи в нещо като рай на греховете: сцена като у Йеронимус Бош. Стените бяха покрити с дебели гоблени, украсени с изображения на цветя, горски пейзажи и еднорози. Те също бяха от римско време. Колоните, които подпираха сводестия таван, бяха покрити с алхимически символи. На тавана бяха закачени десетки фини конструкции, направени от издялани кости, свързани заедно, които напомняха животни, птици и зверове. Дори в спокойния въздух те все пак успяваха безкрайно да се въртят и люшкат, все едно бяха живи и развълнувани, хвърляйки ъгловати сенки на непряката светлина от свещите. Древни пейки, лъскави от употреба, стояха на стегнати редици, подредени покрай петоъгълните стени на помещението. Подът беше дебело покрит с персийски килими, някои на по триста години.
Гавин наблюдаваше внимателно Констънс. Както се беше надявал, тя спокойно попиваше всичко с тези дълбоки виолетови очи, без истерия или смущение. Почувства прилив на увереност, че случващото се тук е донякъде предопределено. Наистина беше забележителна жена.
Той се усмихна.
— Добре дошли.
— Добре дошла за какво?
— Преди да навляза в подробности, мога ли да попитам как попаднахте тук?
Тя не отговори.
— Нека предположа: тук сте, защото сте разбрала, че изоставената вещерска колония не е изчезнала, а се е преместила на това място. И сте дошла да проверите. Прав ли съм?
Тя не реагира. Боже, колко трудно беше да прочете нещо по лицето й или в тези странно спокойни, но горещи очи.
— И така стигнахте до всичко това. – Той разтвори ръце. – Сигурно е много объркващо.
Тя пак не каза нищо.
— Как да започна? – Той се изсмя нервно. Това момиче го караше да се чувства отново като юноша.
— Не зная как точно го направихте, но идването ви тук е… знак.
— Знак за какво?
Той гледаше нейното красиво и странно безстрастно лице. Усети, че тази жена е дори по-дълбока от неговите предположения. Толкова по-добре.
— Констънс, това е нашето молитвено помещение.
— Нашето помещение?
— Да, нашето. А това е нашият олтар.
— Мога ли да попитам каква е религията?
— Разбира се. Ние изповядваме най-старата оцеляла на света религия. Истинската религия. Както правилно сте предположила, ние сме вещери. Той внимателно се взря в лицето й, но не можа да разгадае изражението, което за кратко се изписа по него. – Истински вещери. Нашето богослужение е на повече от двайсет хиляди години.