В девет часа, стиснала здраво зъби от усилие да се държи естествено, тя се появи в кабинета на Уилям и помоли за позволение да ползва за първи път правото си на свободен ден — с възможно най-спокоен и безразличен тон.
— Защо ти е да излизаш? — попита той. Гласът му не звучеше подозрително, а по-скоро сякаш не можеше да си представи какви желания би могла да има Шугър, които да не могат да бъдат задоволени между четирите стени на неговия дом.
— Имам нужда от нови обувки, трябва да купя глобус за Софи, и някои други неща…
— А кой ще се грижи за детето, докато те няма?
— Тя се справя много добре сама. Установила съм, че мога да разчитам на нея да изпълни обещанията си. Освен това Роуз ще я наглежда от време на време. Ще се върна към пет.
Уилям изглеждаше доста объркан. Започна да прехвърля демонстративно писмата, които бе отворил и прочел, но все още не можеше да им отговори лично поради превързаните си пръсти.
— Онзи човек, Бринсмийд, ми писа за амбрата. Очаква отговор от мен още днес, с третата поща.
— Какво ще спечелиш, ако веднага отговориш на настояванията му? — отвърна тя. — Той за какъв се мисли, Уилям? Кой от вас двамата е по-високопоставен? Нека почака няколко дни, за да осъзнае, че ти му правиш услуга, а не той на теб.
За щастие това подейства, и само след минути тя излезе от къщата, пребледняла от старание да не започне да куца, преди да се е добрала до омнибуса, където вече никой не би й обърнал внимание.
Болката като че ли е понамаляла; може пък „Подмладяващият крем“ на Ракъм, с който намаза обилно слабините си, наистина да помага. Това, което далеч не съумява да стори за женските лица (въпреки неумерените претенции на рекламата), кремът може би успява да постигне, въздействайки върху някои части на тялото, които не се споменават в прилично общество. Но тя трябва да се възстанови колкото е възможно по-бързо, в противен случай ще се наложи да откаже на Уилям, когато той поиска от нея други услуги, по-различни от писането на писма.
Шугър тръгва, накуцвайки, по Силвър Стрийт, и се моли наум никой да не я повика по име. Проститутките тук са по-грубовати от онези, които работят на Риджънт Стрийт, вехтошарки, които се нахвърлят на по-второстепенните мъже — на тези, които не могат да си позволят луксозната стока, предлагана на елегантната търговска улица. Те са по-ярко гримирани, лицата им са мъртвешки бели, а устните — кървавочервени, също като на вещиците от пантомимите, които плашат децата. Колко ли време е минало, откакто самата тя цапотеше лицето си така? Шугър си спомня съвсем ясно брашнения вкус на пудрата, помни как тя се разхвърчаваше навсякъде във въздуха при всяко бръкване с пухчето в кутията… но сега лицето й е чисто и измито, на пипане кожата й е гладка като добре обелен портокал. Ежедневните й занимания пред огледалото вече не включват извиване на миглите, поставяне на руж по бузите, оскубване на непокорни косъмчета от веждите, почистване на езика, и обелване на парченца суха кожа от устните. Напоследък тя просто хвърля сутрин поглед в огледалото, убеждава се, че изглежда уморена и изтормозена; подрежда косата си и се хваща на работа.
Ето го и дома на госпожа Кастауей. Шугър не тръгва право към него, а бави крачка, изчаквайки пътят да се разчисти. Само на няколко крачки от входа стои един човек, който многократно я е виждал да се прибира от „Камината“, съпроводена от клиент. Той продава нотни свитъци, и точно в момента изпълнява някакъв тромав танц, съпровождайки изпълнението си на акордеон, гримасничи като луд и тъпче с все сили по калдъръма.
— „Горила Кадрил“! — обявява той с хриплив глас, когато танцът приключва, и размахва лист със запис на музиката. (От мястото, на което е застанала Шугър, рисунката на предната страница наподобява удивително образа върху продуктите на „Ракъм“). Три млади контета аплодират и окуражават продавача да повтори изпълнението, но той свива рамене уклончиво — да не би да танцува за удоволствие?
— Познавате ли някоя дама, дет’ да свири на пиано, господа? — пита той със скимтящ глас. — Мойте песни са толкоз евтини, все едно без пари ги давам.