По целия път до Риджънт Съркъс Шугър си повтаря какво трябва да направи. Извънредно важно е да не тръгне да се прибира, преди да си е купила нови обувки, глобус и още някакви дреболии, за да успее да убеди Уилям, че е прекарала деня в покупки. Но мисълта, че ще влезе в някакъв магазин и ще подхване разговор с продавачката за размера на краката си й се струва също толкова абсурдна, колкото и идеята да прескочи луната например. От време на време тя хвърля поглед към табелата над входа на някой магазин, към някой рекламен афиш, спира пред някоя витрина, и се опитва да си представи с какво един производител на венецианско стъкло, преподавател по музика или лечител на косопад може да й помогне да се върне у дома с покупка, която да оправдае отсъствието й.
Други минувачи я настигат и заобикалят, демонстративно избягват опасността да се блъснат в нея и възкликват „О, извинете!“, но очевидно искат да кажат: „Няма ли да решите най-сетне ще влезете ли в тази книжарница или не!“ Очите на Шугър са насълзени; надяваше се да може да ползва тоалетната в дома на госпожа Кастауей, и сега я терзае мъчителна нужда от облекчение.
— Ох! Внимавайте къде вървите! — подвиква една дебела възрастна жена — тя също е в траур, но това очевидно я прави раздразнителна. Тя й напомня малко на госпожа Кастауей. Съвсем малко.
Шугър се колебае пред витрината на магазин за куфари. Зад стъклото е изложен куфар, чийто капак е повдигнат и стои отворен, задържан от невидими жици, за да се види луксозно тапицираната вътрешност. В куфара, загнезден като огромна перла, лежи глобус — в намек, че такава елегантна вещ автоматично превръща света в стрида, която собственикът може да отвори с меча си. Достатъчно е да влезе в магазина и да попита дали са склонни да й продадат глобуса; какво им пречи да си купят нов, при това само за част от стойността, която тя би платила за този. Покупката ще й отнеме не повече от пет минути — а може да са и пет секунди, ако й откажат. Тя стисва юмруци и издава брадичка напред, но подметките на обувките й сякаш са залепени за паважа; няма смисъл. Шугър продължава напред.
Когато се озовава на Оксфорд Стрийт, омнибусът за Бейзуотър тъкмо потегля. Дори да е склонна да предложи на минувачите странен спектакъл — жена в траур, която тича подир омнибус — болките не й позволяват да тича. Трябваше да купи глобуса; или поне можеше да не зяпа като глупачка пред разни витрини на вносители на пури и придворни шивачи. Каквото и да стори днес, ще бъде погрешно; като че ли е осъдена да взема неправилни решения. Какво успя да стори, след като излезе от дома на Ракъмови? Нищо — само купи лекарствата от „Ламплъф“, но за тях е късно, прекалено е късно. А пък докато отсъства от къщи, Уилям ще бъде обзет от подозрения, ще се вбеси, ще претърси стаята й, ще намери дневниците на Агнес… и о, Божичко! Ще намери романа! Да, в същия този момент Уилям вероятно седи на леглото й, стиснал яростно зъби, и чете ръкописа — сто страници, изписани със същия почерк, с който са написани тактичните писма до деловите му партньори; само че тук същата ръка описва отчаяните молби на обречени мъже към една отмъстителна проститутка на име Шугър, която си е наумила да им отреже топките.
„Ейми ми каза, че пишеш роман, скъпа.
На твое място не бих вярвала на всичко, което Ейми казва, мамо.
Знаеш, че на този свят няма нито един човек, който би го прочел, нали, слънчице?
Просто се забавлявам, мамо.
Чудесно. Едно момиче има нужда от забавления. Хайде, качвай се горе и измисли щастлив край за мен, искаш ли?“
Болката в пикочния й мехур става непоносима. Тя прекосява площада, защото доколкото си спомня, от другата му страна има обществена тоалетна; но когато стига дотам, установява, че става дума за мъжки писоар. Хвърля поглед назад към Оксфорд стрийт и вижда как друг омнибус се изнизва под носа й. „Подмладяващият крем“ се е разлигавил между краката й, кожата пулсира болезнено, като че ли са я насилили цяла група мъже, които не искат да спрат, не искат да си тръгнат и не искат да платят. „О, я стига си хленчила!“ изсъсква гласът на госпожа Кастауей. „Нямаш представа какво е истинско страдание“.
Шугър стои насред улицата, хлипа, подсмърча и се тресе от плач. Стотиците минувачи я заобикалят и й хвърлят погледи, изпълнени със съжаление, но и с неодобрение. Израженията им говорят, че е подбрала извънредно неподходящо място, за да прави сцени; наблизо е църквата „Ол Соулс“, а би могла да намери поне някоя градина или дори пусто гробище, ако си беше направила труда да повърви още половин миля.