Сега, отпуснат в креслото в своята дневна, през януари 1876 година, наскоро овдовял, Уилям се присвива измъчено, когато си припомня онези фантазии. Какъв глупак е бил! Колко малко е разбирал сам себе си!
И колко малко е разбирал Агнес! Колко трагично е подценявал безмилостния натиск, на който щеше да ги подложи баща му през първите години от техния брак! От самото начало поличбите сочеха към моргата в Пийчкот и към онази нещастница, просната на каменната маса.
Уилям задрямва отново и вижда пред себе си Агнес такава, каквато беше през първата им брачна нощ. Той повдига нощницата й — тя наистина е най-красивото същество, което е виждал през живота си. Но е вцепенена от ужас, съвършената й кожа е настръхнала. Толкова месеци вече той възпява красотата на очите й, с която очевидно й доставя удоволствие; но колкото и да би желал да посвети по двеста години на съзерцание на двете й гърди и трийсет хиляди за всичко останало, Уилям изпитва желание за спонтанно сливане, за да ознаменуват подобаващо взаимната си любов. Може би трябва да цитира стихове? Да я нарече своя Америка, своя новооткрита земя? Гърлото му съхне от неловкост и смущение; немият ужас, изписан по лицето на жена му, го кара да продължи да действа безмълвно. Той продължава, съпровождан само от собственото си задъхано дишане, вкопчил се в надеждата, че по някаква магия на сливането, по силата на някаква емоционална осмоза, тя ще получи вдъхновение да сподели екстаза му; че страстният му изблик ще бъде последван от топлия балсам на облекчението и новооткритата взаимност.
— Уилям?
Той трепва, събужда се и се оглежда объркано. Пред него, насред дневната, е застанала Шугър. Траурната й рокля блести, защото е вир-вода, дъждовна вода се стича от шапката й, лицето й е смутено.
— Нищо не успях да направя — признава тя. — Моля те, не ми се сърди.
Той се поизправя в креслото и потрива очи с пръстите на здравата си ръка. Вратът му е схванат, главата го боли, а членът му лежи отпуснато в овлажнялото си гнездо от косми.
— Няма значение — изпъшква той. — Кажи ми какво искаш и аз ще уредя да ти го доставят тук.
Три дни по-късно, докато тя пише до Хенри Колдър Ракъм писмо, чието обръщение „Скъпи татко“ й бе продиктувано след известно колебание, Уилям внезапно я пита:
— Умееш ли да работиш с шевна м-м-машина?
Шугър вдига поглед. Мислела е, че е готова да посрещне всякакви изненади през днешния ден; възпалението й е преминало достатъчно, за да не се налага да отказва на Уилям, ако бъде обзет ненадейно от желание, стига да не бъде груб; стомахът й вече се е пооправил след повръщането, причинено от настойката от пелин и вратига, и тя е решила да даде почивка на измъченото си тяло, преди да опита последното средство — бирена мая и див джоджен.
— Съжалявам — отвръща тя. — Не съм пипвала шевна машина през живота си.
Той кимва, явно разочарован.
— А можеш ли да шиеш по об-б-бичайния начин?
Шугър оставя писалката върху попивателната и се опитва да прецени по изражението му дали би приел шеговития й тон.
— Умението да си служа с игли и конци — отбелязва тя, — никога не е било сред големите ми таланти.
Той не се усмихва, а само кимва отново.
— Значи няма да можеш да промениш някоя рокля на Агнес така, че да ти става?
— Не мисля — казва тя, сериозно притеснена. — Дори да бях шивачка, надали щях да успея — фигурите ни бяха… много различни, нали?
— Жалко — отвръща той и я оставя да се гърчи от напрежение в продължение на няколко минути. Какво, по дяволите, има предвид? Подозира ли я в нещо? Той беше вчера в града, за първи път след погребението, а вечерта не спомена къде е ходил… Да не би да е бил в полицията?
Най-сетне той се откъсва от размислите, в които беше потънал, и казва с ясен и заповеднически тон, почти без да заеква: