— Уредих да поизлезем малко всички з-з-заедно.
— Кои… ние?
— Ти, аз и Софи. В четвъртък ще отидем до града, за да ни снимат. Ще трябва да носиш траурните си дрехи, докато стигнем дотам, но те моля да си вземеш някоя красива рокля в по-свежи цветове, и за Софи също. В ателието на фотографа има стая за преобличане, вече проверих.
— Аха — тя чака някакви пояснения, но той вече е обърнал глава, което означава, че темата е приключена. Шугър вдига писалката от изцапаната попивателна. — Кажи ми, ако предпочиташ някоя определена рокля.
— Просто някоя рокля, в която да изглеждаш достатъчно привлекателна, но въпреки това напълно почтена жена — отвръща Уилям.
— Къде ще ни заведе татко, госпожице? — пита Софи на утринта на големия ден.
— Вече ти казах — в ателието на един фотограф — казва с въздишка Шугър и се опитва да не й проличи раздразнението от възбудата на Софи.
— То голямо ли е, госпожице?
„Ох, защо не млъкнеш, дърдориш, без да мислиш“.
— Не знам, Софи, и аз никога не съм била там.
— Мога ли да си сложа новата шнола от китова кост, госпожице?
— Разбира се, скъпа.
— А да взема ли новата си чанта, госпожице?
„Дори звуците, които издаваш, малко съкровище“, просъсква госпожа Кастауей, „са извънредно досадни“.
— Да… да, не виждам защо да не я вземеш.
От глава до пети в траур, опаковали по една своя рокля в карираната пътна чанта, която някога принадлежеше на госпожа Ракъм, Шугър и Софи излизат на алеята, където екипажът със запрегнатия в него кон вече ги очаква.
— Къде е татко? — пита Софи, когато Чийзмън я вдига и я поставя в купето.
— Сигурно си прибира играчките, госпожице Софи — смигва кочияшът.
Шугър се качва забързано, докато Чийзмън е зает с пътната чанта, за да се измъкне от опипващите му лапи.
— И умната, госпожице Шугър! — подвиква той така, че думите му прозвучават като рефрен на мръсна песничка.
Уилям се появява на прага, закопчавайки тъмносивото палто, което е облякъл над любимото си кафяво сако. Когато го закопчае до яката, само някой много наблюдателен минувач би могъл да забележи, че не е в пълен траур.
— Да тръгваме, Чийзмън! — подвиква той, когато се качва в купето при дъщеря си и госпожица Шугър — и за голяма радост на дъщеря му думите му незабавно се превръщат в дело; конете тръгват в тръс, колелетата на екипажа се завъртат по чакъла, пред тях е пътят към широкия свят. Приключението започва — това е първа страница.
В купето тримата спътници се оглеждат един друг, доколкото е възможно, без взирането да изглежда натрапчиво — нещо трудно постижимо, като се има предвид, че коленете им почти се докосват — мъжът на едната седалка, жената и момиченцето на отсрещната.
Уилям забелязва, че Шугър изглежда зле и че е много бледа. Забелязва, че под очите й има тъмни кръгове, че чувствената й уста трепва в измъчена полуусмивка, и че траурната рокля никак не й отива. Но това не е важно — при фотографа нещата ще се променят.
Шугър преценява, че поне външно Уилям напълно се е възстановил от травмите си. Два бели белега прорязват челото и едната му буза, ръкавиците му са доста широки, но иначе той си изглежда като преди — дори малко по-добре, защото докато се възстановяваше, шкембето му е изчезнало, лицето му също е отслабнало и скулите му се очертават. Наистина не беше честно от нейна страна да сравнява лицето му с онази карикатура на корицата на „Горила кадрил“; може да не е такъв красавец, какъвто беше брат му, но у него вече се забелязва известна изисканост, благодарение на преживените страдания. Избухливостта и заекването му намаляват постепенно, и той продължава да я оставя да води кореспонденцията му, макар че пръстите му са вече заздравели и той може да пише сам. Така че… така че тя наистина няма причини да го ненавижда и да се бои от него, нали?
Телом Софи е кротка и седи напълно неподвижно, защото това се очаква от едно дете, но всъщност е извън себе си от възбуда. За първи път седи в семейния екипаж, при това заедно с баща си, с когото не е излизала никога досега. Толкова й е трудно да възприеме тези две неща, че просто се чуди откъде да започне. Баща й изглежда стар и мъдър, точно както е нарисуван на опаковките на „Ракъм“, но когато се обръща към прозореца или облизва устни, й прилича на по-млад човек, който си е залепил брада. По улицата се разхождат дами и джентълмени, и всички те са различни — трябва да са стотици и стотици. Разминават се с друг екипаж — кабина от полирано дърво и метал, пълна със загадъчни непознати, теглена от животно с копита. Но Софи съзнава, че в момента на разминаването единият екипаж е нещо като огледално отражение на другия — за тези тайнствени непознати тя е загадъчна непозната, а те са това, което е за себе си Софи. Дали баща й разбира това? А госпожица Шугър?