— Толкова си пораснала — казва изненадващо Уилям. — Станала си м-м-много висока. К-к-как го правиш, а?
Софи не отклонява очи от коленете на баща си. Въпросът му е като въпросите от „Алиса в страната на чудесата“ — просто няма отговор.
— На много неща ли те учи госпожица Шугър?
— Да, татко.
— Добре, добре.
Ето, той отново й казва, че е добра, също както в деня, когато до него вървеше онази дама, която прилича на Усмихнатия котарак!
— Софи обича най-много от всичко да учи — казва госпожица Шугър.
— Много добре — казва Уилям, сключвайки и отпускайки ръце в скута си. — Можеш ли да ми к-к-кажеш къде се намира Бискайският залив, Софи?
Софи се вцепенява. Единственият, най-важен факт от живота, а тя не е подготвена и не го знае!
— Още не сме учили за Испания — намесва се гувернантката. — Досега учехме за колониите.
— Много добре, много добре — повтаря Уилям и отново отклонява поглед към прозореца. На една от сградите, край които минават, е окачен огромен плакат с реклама на сапун „Пеърс“, и това го кара да се смръщи.
Ателието на фотографа се намира на последния етаж в една сграда на Кондюит Стрийт — по права линия разстоянието оттук до дома на госпожа Кастауей не е много голямо. На бронзовата табела пише „Тоуви и Скоулфийлд — художници-фотографи“. На половин път нагоре по мрачните стълби на стената е окачена фотография в рамка — на нея се вижда съвсем млад войник с устни, извити като лъка на Купидон, силно ретуширан, който държи пушката си така, сякаш е букет цветя. „Загинал в Кабул — БЕЗСМЪРТЕН в паметта на тези, които го обичаха“ пише под снимката; а малко по-надолу, на прилично разстояние, виси бележка с текст „За сведения заповядайте в ателието“.
В ателието Ракъмови са посрещнати от някакъв висок, мустакат индивид в редингот.
— Добър ден, господине, госпожо — казва той.
Очевидно двамата с Уилям вече се познават, но Шугър трябва да гадае кой е Тоуви и кой — Скоулфийлд — трябва да избира между този господин, който прилича по нещо на импресарио, и дребния човек по риза, когото виждат през открехнатата врата да прелива някаква безцветна течност от една малка бутилка в друга, по-голяма. Навсякъде по стените висят снимки в рамки — мъже, жени и деца, снимани сами или семейно, всички съвършени на вид, без никакви дефекти. Има и една огромна картина — портрет на закръглена дама, елегантно облечена в тоалет от времето на Регентството, в комплект с ловни хрътки и кошница, преливаща от необходимите за натюрморт отпадъци. В единия ъгъл на картината, точно върху опашката на един мъртъв фазан, блести надпис: „Е. Х. Скоулфийлд, 1859“.
— Виж, Софи — казва Шугър. — Тази картина е нарисувана от господина, който стои сега при нас.
— Така е — казва Скоулфийлд. — Но се отказах от първата си любов — въпреки многобройните поръчки от дами като тази на картината, за да се посветя на фотографското изкуство. Винаги съм вярвал, че всяко ново изкуство, ако наистина трябва да бъде изкуство, има нужда от малко… акуширане — в последния миг той се досеща, че изпълнява любимия си етюд пред представителка на нежния пол, — моля да ме извините за израза.
Шугър и Софи незабавно са упътени към една малка стаичка, в която има умивалник, две огледала в цял ръст, и елегантен порцеланов ватерклозет. По стените стърчат безброй окачалки за дрехи и за шапки. Единственият зарешетен прозорец гледа към покрива, който свързва ателието на Тоуви и Скоулфийлд със съседната къща, в която има дерматологичен кабинет.
Пътната чанта вече е отворена и пъстроцветният, лъскав, мек, копринен товар е измъкнат на дневна светлина. Шугър помага на Софи да свали траурните дрехи и да си облече най-хубавата синя рокля, със златните брокатени копчета. После сресва отново косата й и поставя шнолата от китова кост.
— А сега се обърни с гръб към мен, Софи — казва госпожица Шугър.
Софи се подчинява, но накъдето и да насочи погледа си, той попада върху огледало, което отразява всичко наоколо до безкрайност. Притеснена, да не би да види госпожица Шугър само по бельо, Софи свежда поглед към пътната чанта на мама. Вижда смачкан билет, на който пише „Психо, сензацията на сезона — представления само във Фолкстън Павилиън“! Билетът й дава материал за размисъл, докато навсякъде около нея се движат отраженията на разсъблечената й гувернантка. Софи чете и препрочита датата, часът на представлението, предупреждението, че то не е препоръчително за дами с по-слаби нерви, и от време на време мярва неволно късчета от бельото на госпожица Шугър, извивката на розовата плът над деколтето на долната й риза, голите ръце, които се борят с отпуснатите дипли тъмнозелена коприна.