Радостното вълнение на Софи е примесено с известен страх; не може да не се пита дали баща й няма да й съобщи, че ще я изпрати в дом за лоши момичета, както я заплашваше бавачката.
— Ето, заповядай — той й подава една рамка с размерите на голяма книга. Под стъклото се вижда снимката, направена от човека, който твърдеше, че може да сложи слон на носа си. Запечатаната от него на хартия Софи Ракъм е благородна и безцветна, цялата в сиво и черно, като статуя, но пък изглежда ужасно изискана и много голяма. Фалшивият фон се е превърнал в истинска стая, а очите на младата дама са красиви и почти като живи, в дълбочините им проблясват мънички светлинки. Каква красива снимка! Ако беше оцветена, би било направо като картина.
— Благодаря ти, татко — казва Софи.
Той й се усмихва в отговор, обтягайки рязко устни, като че ли е отвикнал да ползва необходимите за усмивка мускули. После, без да казва нищо, изважда иззад гърба си друга фотография в рамка — този път на нея се вижда самият той, застанал пред нарисуваната планина и нарисуваното небе, вперил поглед в бъдещето.
— Какво ще кажеш? — пита той.
Софи не може да повярва на ушите си. Никога досега баща й не я е питал за мнението й по какъвто и да било въпрос, възможно ли е вселената да допуска такова нещо? Той е голям, а тя е малка; той е висок, тя — ниска; той е мъж, а тя — момиче; той й е баща, а тя — само негова дъщеря.
— Много е хубаво, нали, татко? — казва тя. Иска й се да му каже колко истинска изглежда илюзията, как човек може да повярва, че той наистина стои пред планината, но не се осмелява, защото се страхува да не се обърка, а и като че ли не й достигат подходящите думи. Но баща й като че ли разбира какво мисли тя.
— Странно е, нали, ние с т-т-теб знаем, че тази снимка беше направена в една претъпкана стая, в к-к-къща, която се намира на оживена градска улица, но все пак ето ме тук, в сърцето на дивата природа. Но така трябва да постъпваме всички, Софи — д-д-да се п-п-представяме във възможно най-добра светлина. Т-т-това е целта на изкуството, и на историята също.
Заекването му се усилва, защото способността му да поддържа разговор на такова ниво се изчерпва. Софи разбира, че той се кани да си върви.
— Ами другата снимка, татко? — не успява да се въздържи тя, когато баща й се упътва към вратата. — Онази, на която бяхме всички?
— Т-т-тя… не стана хубава — казва той със смутен вид. — М-м-може някой път да отидем пак там и да опитаме да се снимаме отново. Н-н-но не м-м-мога да ти го обещая.
И без нито дума повече той се обръща и напуска стаята с вдървена походка.
Софи се взира в затворената врата и притиска снимката към гърдите си. Гори от нетърпение да разкаже всичко на госпожица Шугър.
Много късно същата вечер, когато Софи отдавна спи, и дори прислужниците се готвят да си легнат, Шугър и Уилям продължават да обсъждат делови въпроси на светлината на лампите в неговия кабинет. Темата е неизчерпаема, сложността на въпросите се задълбочава дори когато и двамата са прекалено уморени, за да продължат да говорят. Ако някой беше запитал преди година Шугър какво е необходимо, за да се заемеш с производство на парфюми, тя би отговорила така: да отглеждаш цветя, да ги береш, да ги смесваш в нещо като каша и да прибавяш получената есенция в шишета с вода или в сместа, от която се прави сапун. Върху резултата залепяш етикети, товариш го на някаква кола и го разпращаш по магазините. Но днес тя знае, че се налага да отделят поне по двайсетина минути на трудни въпроси като например дали може да се разчита на оценката, която дава онзи мошеник Кроули на разноските по увеличаването на мощността на фабричните машини от дванайсет на шестнайсет конски сили, и дали си струва да се харчат още пари за ухажване на пристанищните власти в Хъл — и едва тогава първото писмо, чакащо отговор, бива вдигнато от купчината. Шугър вече приема всички професии по този начин — елементарни за хора извън професията и невероятно сложни за тези, които я практикуват. В крайна сметка дори проститутките са в състояние да обсъждат работата си с часове.
Тази вечер Уилям е в странно настроение. Не е избухлив както обикновено, държи се по-разумно, но същевременно сякаш го измъчва някаква меланхолия. Предизвикателствата на търговията, които приемаше първоначално с бурен ентусиазъм, а напоследък с раздразнение и войнствено настроение, сякаш внезапно са изтощили духа му. Думите, които най-често употребява, са „ненужен“, „безполезен“, „безсмислен“ — при това ги произнася с тежка въздишка, обременявайки допълнително Шугър със задачата да му вдъхва нова увереност.