— Така ли мислиш? — отвръща той на уверенията й, че звездата на „Ракъм“ е още в зенита си. — Каква малка оптимистка си ти!
Шугър, съзнавайки, че трябва да е благодарна, че той вече не й се гневи, е обзета от неразбираемото желание да му отговори сопнато. След всичко, което изтърпя днес в разговорите си със Софи, тя си има свои проблеми и няма никакво намерение да бъде негов ангел, който ще го окуражава да върви напред. Няма ли да се намери някой, който да увери нея, че всичко ще бъде наред?
„Аз нося детето ти, Уилям“, изкушава се да му каже тя. „И съм уверена, че ще бъде момче. То може да бъде наследникът, за който копнееш, наследникът на парфюмериите «Ракъм». Не е необходимо някой да знае, че то е наше — ще го знаем само двамата с теб. Можеш да кажеш, че си ме наел, след като са ме препоръчали от Дружеството за спасение, и че си нямал представа, че съм бременна. Можеш да кажеш, че съм се грижила добре за Софи и че не можеш да ме съдиш за отминали прегрешения. Нали винаги си казвал, че пет пари не даваш за общественото мнение? А когато минат години и синът ти заприлича на теб, и клюкарите се уморят да се занимават с нас, тогава вече ще можем и да се оженим. Това е дар на съдбата, нима не разбираш?“
— Струва ми се, че трябва да оставиш нещата такива, каквито са — казва тя, връщайки се към действителността и към фабричните машини. — За да получиш достатъчна печалба, която да оправдае инвестицията, са ти необходими десет поредни години с добра реколта, при това за същото време нито един от конкурентите ти не бива да разширява дейността си. Рискът е прекалено голям.
Напомнянето за конкуренцията хвърля Уилям в още по-голяма потиснатост.
— О, те ще ме оставят да им дишам прахта, Шугър — казва той и имитира почти безразлично как тича подир някого с изплезен език. — Двайсети век принадлежи на „Пеърс“ и „Ярдли“, чувствам го.
Шугър прехапва долната си устна и потиска въздишка на раздразнение. Ако можеше да остави и него да рисува австралийско кенгуру или да му възложи да се поупражнява в смятането! Дали тогава би я възнаградил с щастлива усмивка?
— Нека първо се погрижим за остатъка от нашето столетие, Уилям — предлага тя. — В края на краищата живеем в него.
За да подчертае колко е важно да се работи системно с кореспонденцията, по реда, по който са пристигнали писмата, тя вдига следващия плик от купчината и прочита на висок глас името на подателя:
— Филип Бодли.
— Остави това писмо — изпъшква Уилям и си позволява да се наклони още малко назад, така че заема почти хоризонтално положение. — То няма нищо общо с теб, искам да кажа, с „Ракъм“.
— Надявам се, не съдържа нищо неприятно? — пита тя със съчувствен тон, опитвайки се да подскаже с гласа си, че той може да сподели и най-тайните си скърби с нея, че тя ще го изслуша и подкрепи като най-съвършената съпруга на този свят.
— Неприятно или не, то не те засяга — подчертава той, този път не войнствено, а с тъжно примирение. — Не забравяй, че водя все пак някакъв живот далеч от това писалище, скъпа.
Тя приема милото обръщение като проява на добри чувства — или поне се опитва да го приеме така. Нима той не намеква, че тя е незаменим помощник в работата му? После взема следващия плик и прочита:
— Финеган и Ко, Тайнмаут.
Той покрива лицето си с длани и казва със стон:
— Кажи ми най-лошото.
Тя прочита писмото, спирайки всеки път, когато Уилям изсумтява вбесено или започва да мърмори скептично, което му пречи да чува думите й. После, докато той обмисля чутото, тя седи безмълвно зад бюрото, диша едва чуто и чувства как нещо притиска застрашително чувствителния й стомах, чувства как засегнатата й гордост се надига нагоре, към устните.
— Софи беше невъзможна днес следобед — изтърсва тя най-сетне.
Уилям, погълнат от достойната за цар Соломон задача да реши кой е виновен за закъсненията на пратките — мързеливите докери в Тайнмаут или лъжливият доставчик, примигва неразбиращо.
— Софи? Невъзможна ли?
Шугър си поема дълбоко дъх, така че шевовете на роклята й се притискат в издутите й гърди и изпъкналия корем. За миг си припомня възбудата на Софи, предизвикана от неочакваното посещение на баща й; гордостта и перченето й, когато й показа снимката си; щастливото бърборене и разсеяността, която с напредването на деня доведе до раздразнение и сълзи, защото не можеше да си реши задачите и объркваше имената на цветята; липсата на апетит по време на вечеря и гладния хленч на лягане — общото впечатление, което детето създаваше; сякаш я бяха натъпкали с непозната храна, която стомахът й отказваше да смели.