— Тя настоява, че ще отидем в ателието на фотографа отново, при това много скоро — така си й казал — казва Шугър.
— Аз… аз… нищо подобно не съм казвал — възразява Уилям и се намръщва, стигнал до извода, че целият живот е тресавище от недоразумения и измама; дори родната ти дъщеря ти причинява неприятности в отплата за твоята проява на щедрост!
— Софи твърди, че си й обещал — казва Шугър.
— Е, з-з-начи греши.
Шугър потрива уморените си очи. Кожата на пръстите й е толкова груба, а клепачите й толкова раздразнени, че тя се притеснява да не ги нарани.
— Струва ми се — започва тя, — че ако си решил да отделяш повече внимание на Софи, е по-добре да го правиш в мое присъствие.
Уилям се надига на лакът и впива невярващ поглед в нея. Първо Софи, а сега и Шугър! Тези създания от женски пол наистина причиняват само усложнения и неприятности!
— Да не искаш да ми кажеш — започва той остро, — че ти ще определяш къде и кога да виждам собствената си дъщеря?
Шугър навежда покорно глава и смекчава тона си, доколкото й стигат силите.
— О, не, Уилям, моля те, не си мисли такива неща. Ти се справяш чудесно с нея, и аз ти се възхищавам.
Но той продължава да я гледа мрачно. Господи, какво друго да каже? Дали пък да не си затваря устата, ако не може да свърши с нея нещо по-полезно. „Виж ти, виж ти, научила си цял речник думи, тъй ли е, скъпа?“ разнася се присмехулно гласът на госпожа Кастауей от миналото. „А при това само две от тях ще ти вършат работа в живота — «да» и «пари»“.
Шугър си поема дъх и продължава.
— Изискванията на Агнес са усложнявали живота ти — подема тя съчувствено, — в продължение на толкова години, че сега ти е трудно да промениш нещата, съзнавам. А Софи наистина изпитва дълбока благодарност при всяка твоя проява на интерес към нея — и аз също. Чудя се само дали няма да бъде възможно ти… ние… да бъдем по-често заедно. Като… като семейство — така да се каже.
Тя преглъща с усилие, уплашена, че е прекалила. Но нали тъкмо той пожела тримата да се снимат заедно? За какво друго би могъл да намеква този жест?
— П-п-правя всичко по силите си — напомня й той, — за да може в т-т-този нещастен дом всичко да върви нормално.
Самосъжалението му я предизвиква да му отвърне остро, но тя устоява; ето, вече е стиснал юмруци, кокалчетата му са побелели, лицето му пребледнява — тя трябваше да действа по-предпазливо, сега съвместното им бъдеще ще се разбие на късчета като чаша, запратена в стената. Боже, помогни й да намери подходящите думи и тя никога няма да моли за нищо друго! Тя скача от стола си сред шумолене на фусти и коленичи до него, поставяйки нежно длан върху ръката му.
— О, Уилям, моля те, не наричай дома си нещастен. Ти постигна нещо забележително през тази година, нещо великолепно — сърцето й се блъска в гърдите, тя плъзва ръка около шията му — слава Богу, той не я отблъсва и не избухва. — Разбира се, това, което се случи с Агнес, беше истинска трагедия — продължава тя, галейки го по рамото, — но в известен смисъл то бе и милостиво избавление, нали? Всички тези тревоги и… и скандалите през изминалите години… сега вече си свободен от всичко това — той се успокоява; поставя на талията й първо едната си ръка, а после и другата. Размина й се на косъм! — Освен това годината беше прекрасна за „Ракъм“ — не спира Шугър. — Половината от проблемите ни са свързани с разрастването, не забравяй това. Освен това домът ни е щастлив, наистина е така. Всички прислужници се държат много дружелюбно, Уилям и мога да те уверя, че по това, което чувам, те са много доволни от работата си и те уважават дълбоко…
Той вдига поглед към лицето й — объркан, натъжен, нуждаещ се от помощ — като куче, изоставено от господаря си. Тя го целува по устата, гали вътрешната част на бедрата му, плъзва кокалестата си китка по меката издутина на гениталиите.
— Помниш ли какво ти казах първия път, когато се видяхме, скъпи — шепне тя. — Готова съм да направя всичко, което поискаш от мен. Всичко.
Уилям възпира нежно ръката, с която тя се опитва да повдигне фустите си.
— Късно е — казва той с въздишка. — Отдавна трябваше да сме в леглото.