Затова Уилям преглъща гордостта си, излиза от къщи и нарежда на Чийзмън да го отведе в града — право до Торингтън Мюз в Блуумзбъри, с надеждата, че ще открие господин Филип Бодли у дома.
Пет часа по-късно Уилям Ракъм вече е щастлив човек. Да, за първи път, откакто загина Агнес, а дори — да, защо да не си го признае? — и отпреди това, той е наистина щастлив. През изминалите пет часа той се откъсна от бездната на отчаянието и се добра до брега на задоволството.
Сега, малко след залез-слънце, той крачи по една тясна уличка в Сохо, леко пийнал, обсаждан отвсякъде от амбулантни търговци, улични хлапета и проститутки — всички те му предлагат мърлявата си стока, която не струва и два пенса. Захилените им беззъби усти и облечените в дрипи ръце, които размахват, би трябвало да го изпълват с безпокойство, като се има предвид, че съвсем наскоро бе пребит едва ли не до смърт от подобни грубияни в тъмните улички на Фроум. Но не, Уилям не се бои, че може да бъде нападнат — той е безстрашен, защото го съпровождат приятели. Да, не само Бодли, но и Ашуел! Наистина нищо, нищо на този свят не може да се сравнява с близостта между мъже, които се познават от детинство!
— Ще основем собствено издателство, Бил — казва Ашуел и обръща любопитно глава подир един уличен продавач, който си е нахлупил дванайсет шапки, и върти още две с пръстите на ръцете си.
Бодли замахва шеговито с бастуна си към една от проститутките, които им махат, застанали пред входовете. Едно малко момче, полузаспало край количка, пълна с евтини кани и тенджери, които трябва да продаде, се свива уплашено, защото бастунът минава близо до сополивия му нос.
— Не можахме да убедим никой да издаде новата ни книга — пояснява Бодли.
— … „Изкуството във възприятията на работника“…
— … затова решихме да си я издадем сами и толкова.
— „Изкуството във…“? Да я издавате сами? Но защо…? — пита Уилям и поклаща объркано и развеселено глава. — Ако съдя по заглавието, книгата няма да бъде толкова… предизвикателна, колкото предишните…
— Нищо подобно! — заявява възторжено Ашуел.
— Идеята ни е гениално проста! — продължава Бодли. — Насъбрахме всевъзможни представители на работещата класа — коминочистачи, търговци на риба, кухненски прислужнички, продавачи на пури и кибрит, и така нататък, и се заехме да им четем „Академичните бележки“ на Ръскин…
— Показвахме им гравюри по живописни картини…
— … и ги питахме за мнението им! — Бодли разкривява лице в гримаса, която демонстрира ограничен интелект и се преструва, че държи в ръце гравюра и я разглежда. — „Как й беше на тая името? Фродита?“
— Дамата е гъркиня, сър — пояснява с ироничен тон Ашуел, поемайки ролята на нормалния човек, за да партнира на Бодли, вживял се в ролята на шута. — Богиня.
— Бре, гъркиня значи? Че къде са й тогаз мустаците?
После Бодли променя изражението си, за да влезе в друга роля — замислен човек, който колебливо почесва глава.
— Миии… аз мож’ да съм прост… ама на таз Фродита циците й нещо не са наред, мен ако питате. На жените по нашата улица циците им не са на туй място — пък малко ли съм ги гледал аз!
Ракъм избухва в гръмогласен смях — смее се от сърце, така, както не се е смял, откакто… откакто за последен път излезе с приятелите си.