По целия път до Бейзуотър Роуд, Шугър следи минувачите, които дават вид, че искат да се качат на омнибуса. Слава Богу, не се вижда нито един полицай. Колко странно — постоянно й се струва, че вижда някой познат, припознава се във всяко обърнато към прозорците на омнибуса лице! Не беше ли това Емелин Фокс, забързана, с разтворен чадър? Не, разбира се, не е тя… Но ето там — това като че ли е доктор Кърлоу? Не, припознала се е. Ами онези две контета, които се тупат весело по раменете — не са ли Ашли и Бодуел — или както там им бяха имената? Не, не, това са млади мъже, доскоро са били студенти. Какво е това?! Шугър свива уплашено юмруци, защото към омнибуса, под дъжда, тича някакъв човек с гневно изражение. Той е без шапка и непокорната къдрава коса подскача смешно на главата му. Не, не, нали косата на Уилям е ниско подстригана, освен това човекът прекосява улицата и отива на другия тротоар.
По-нататък, между алеите за езда в Хайд Парк и гробището „Сейнт Джордж“, някаква жена се затичва към омнибуса, но макар да тича, се движи като на колелца. Главата й е скрита под чадъра, но въпреки това според Шугър тя е същинско копие на Агнес. Роклята на жената е розова — може би това я навежда на тази мисъл — розова като сапуна „Крем карамфил“ произвеждан от „Ракъм“, макар плющящият дъжд да е намокрил полите й с тъмни ивици, от което роклята заприличва на евтина конфекция.
— Ще се качите ли, мадам? — подвиква кондукторът, но тази подкана към дамата да се присъедини към простолюдието явно засяга чувствителната й душа, тя забавя крачка, спира, обръща се и продължава в обратната посока.
— Къде ще спрем за урока, госпожице? — пита тихо Софи.
— Още не съм решила — отвръща Шугър. Тя продължава да се взира през прозореца, избягвайки да погледне Софи в лицето, както би избягвала да застане на ръба на пропаст.
При Марбъл Арч в омнибуса се качва някакъв мъж, мокър до кости. Той сяда между две дами, очевидно страшно смутен, че разполага мократа си личност между сухите им поли и се свива в напразен опит да смали високата си, широкоплещеста фигура, за да заема възможно най-малко място.
— Извинете — мънка той и хубавото му лице пламва от притеснение.
„Но това е Хенри Ракъм“, казва си Шугър.
По целия път до центъра на града мокрият пътник се взира неотклонно пред себе си, все така изчервен, а ръцете му нервно потупват коленете. Когато омнибусът стига до Оксфорд Съркъс, той не издържа — над раменете му е започнала да се вдига пара, и той очевидно го съзнава. Измънква отново някакво извинение, става, залитайки, от мястото си, и побягва навън, в дъжда. Шугър го проследява с поглед, докато пороят го поглъща, и въпреки собствените си тревоги намира сили да му пожелае да стигне скоро до мястото, към което се е упътил.
— Трябва да слизаме, Софи — казва тя след малко и става. Детето също става и се вкопчва в полата й. Шугър слиза, накуцвайки, от омнибуса, в поройния дъжд, който обвива и двете като облак.
Какво е това пред тях, парк ли? Не, не е парк. Веднага щом стъпват на твърда земя, госпожица Шугър спря файтон, каза нещо на файтонджията, и забързано натика Софи във вмирисаното на цигари купе. Файтонджията, макар и мокър до кости, е много весел. Той тупва коня с края на камшика и подвиква шеговито:
— Избирай сама, стара кранто — към кланицата или към гара Кингс Крос!
— Ще се приберем ли за вечеря, госпожице? — пита Софи, когато файтонът се разтърсва и потегля.
— Гладна ли си, скъпа? — пита Шугър.
— Не, госпожице.
Преценила, че не може повече да отлага момента, Шугър се осмелява да хвърли кос поглед към Софи. Очите на детето са широко отворени, то е малко объркано и явно обезпокоено — но доколкото Шугър може да прецени, няма желание да побегне.
— Ето, вземи далекогледа си — казва Шугър и придърпва кожената чанта към себе си, но така, че детето да не може да погледне в нея. После я отваря, но се привежда над нея, за да не види Софи какво има вътре — учебник по история, географски атлас, чисто бельо, снимката на госпожица Софи Ракъм, на чийто гръб има печат от ателието „Тоуви и Скоулфийлд“, както и всевъзможни гребени и четки, моливи и боички, „Алиса в страната на чудесата“, стихотворенията на господин Лиър, един смачкан шал, бурканче с талкова пудра, дебел плик, в който е натъпкала коледните картички, направени от Софи, книжката с приказки, подарена от „досадния чичо“, и най-отдолу, на самото дъно — далекогледът.