— Благодаря ти, Лети — въздъхва той и потрива лице с длани. — Само малко кафе. И препечен хляб с масло. О, и… сандвичи с аспержи, ако успееш да се справиш.
— Разбира се, господин Ракъм — изчуруликва Лети, порозовяла от задоволство, че има нещо, което е в състояние да гарантира.
На следващата сутрин Роуз донася на Уилям сребърния поднос с пощата. Той започва да прехвърля пликовете. Сред деловата кореспонденция има само три писма без адрес на подател на гърба. Прекалено нетърпелив, за да търси ножа за писма, той отваря пликовете с нокът.
Единият съдържа апел за подпомагане на прокажените в Индия; според някоя си госпожа Екълс от Пекъм Рай те можели да бъдат излекувани окончателно и до един, ако всеки делови човек във Великобритания, който реализира чиста печалба от хиляда лири годишно, дари само една от тези лири, изпращайки я на споменатия в писмото адрес. Другото писмо е изпратено от универсалния магазин на Уилям Уайтли в Бейзуотър — в него се изразява надежда, че междувременно всички обитатели на Нотинг Хил са научили, че сред изобилието на специализирани щандове в „Уайтли’с“ отскоро се предлага и железария, и че дамите, които пазаруват в магазина без кавалер, могат спокойно да обядват в обновения ресторант. Третото писмо е от някакъв господин, който живее на стотина ярда оттук, в Пембридж — в плика е приложен мръсен лист с емблема с нарисувана ружа и гравиран надпис, който вече не се чете. Надолу с псевдоготически шрифт е написано следното:
Менует: 10
Гавот: 9,5
Качуча: 8,5
Мазурка: 10
Тарантела: 10
Представяне при танц по двойки: 10
Представяне по време на пауза: 9,5
Чудесно, Агнес!
Към това господинът от вилата в Пембридж е написал на друг лист:
„Съпругата ми счита, че това принадлежи на вас.“
Когато Роуз донася на господаря втората поща, установява с объркване, че той хлипа, приведен над писалището си, заровил лице в ръце.
— Къде е тя, Роуз? — пита Уилям. — Къде се крие?
Прислужницата, непривикнала на такива прояви на близост, се стъписва.
— Възможно ли е да си е отишла у дома, сър? — пита тя, опипвайки нервно празния сребърен поднос.
— У дома ли? — повтаря той и сваля ръце от лицето си.
— При майка си, сър.
Той я зяпва удивено.
Запотен и задъхан, защото е тичал от мястото, където остави Чийзмън и екипажа — в едно задръстване на Риджънт Стрийт, Уилям Ракъм чука на вратата на къщата на Силвър Стрийт — къщата, която въпреки сведенията в „Повече забавления в Лондон“ не се намира точно на Силвър Стрийт.
След продължителна пауза, през която той си поема дъх и се опитва да успокои биенето на сърцето си, вратата се открехва. През процепа го оглежда красиво кафяво око — привлекателната точка в дългата лента алабастрова кожа, безукорно бяла риза и част от кафяв костюм.
Разнася се коприненомек женски глас.
— Имате ли предварителна уговорка?
— Искам да разговарям с г-г-госпожа Кастауей.
Клепачът прикрива наполовина окото. Виждат се дълги, гъсти мигли.
— Дали ще я видите или не — отронва гласът с нежна ирония, — зависи изцяло от това колко лошо момче сте били.
— Какво?! — избухва Уилям. — Отворете вратата, госпожо!
Странната жена отваря малко по-широко вратата, така че стоманената верига, която я задържа, се изопва. Подстриганата по мъжки коса, добре пригладена с помада, сакото и панталоните, елегантни като на истински светски мъж, колосаната яка от Морнингтън и вратовръзката карат Уилям да се потърси от отвращение
— Искам да п-п-поговоря с г-г-госпожа Кастауей — повтаря той.
— Много сте изостанали, сър — отвръща последователката на Сафо, повдига към устните си цигаре и дръпва веднъж, издула устни като за целувка. — Госпожа Кастауей почина. Сегашната собственица на заведението е госпожица Дженифър Пиърс.
— Всъщност искам да узная н-н-нещо за Шугър.
— Шугър напусна, както и останалите от миналогодишната партида — отговаря жената. От ноздрите й се вие дим. — Далеч от старото, път на новото — такава е нашата философия.