На входа на една къща той забелязва някакво момиче, което определя като проститутка, независимо от това, че то държи в ръцете си бебе.
Озърта се и я пита припряно:
— Знаеш ли къде е домът на госпожа Кастауей?
— Не съм и чувала за нея, сър.
Уилям веднага продължава напред, после спира под един уличен фенер, за да погледне часовника си. Станало е почти шест; да! Най-сетне се сети какво да направи! Ще отиде в „Камината“ с надеждата, че Шугър ще се появи там, какъвто й е обичаят, ако вярваме на справочника. Ако не я види, поне ще открие човек, който да го упъти към госпожа Кастауей. Спокойно, Ракъм — рационалният начин на разсъждение може да разреши всеки проблем.
Той продължава право към най-близката кръчма и поглежда нагоре към табелата, която виси над входа. Но няма късмет. Изминава още стотина крачки до следващата кръчма, но отново няма късмет. Прави грешката да спре за миг, за да се почеше по главата, и някакъв уличен продавач с претъпкана торба веднага връхлита отгоре му — ухилен старец, който стиска дузина моливи в облечената си с вълнена ръкавица ръка.
— Чудеесни моливи, сър — припява той. Зъбите му са дълги като на магаре и толкова черни, сякаш е драскал по тях с моливите в свободното си време. — Изхабяват се седем пъти по-бавно от обикновените.
— Не, благодаря — отвръща Уилям. — Но ще ти дам шест пенса, ако ми кажеш как да отида до „Камината“.
— „Камината“ ли? — повтаря уличният продавач, едновременно смръщен и ухилен. — Чувал съм, че как не. — Натъпква моливите в джоба на палтото си и измъква от раницата лъскав калаен поднос — блестящ овал, приличен на умален римски гладиаторски щит, и започва да го върти на всички посоки, за да отрази по-добре светлината. — Докато се мъча да си припомня, сър, бихте ли огледали това? Сребро чиста проба.
— Не ми трябва поднос — казва Ракъм. — Особено ако е от…
— На майка ви, сър. Я си помислете как ще й блеснат очите, като го види.
— Нямам майка — отвръща раздразнено Уилям.
— Всеки човек си има майка, сър — пояснява продавачът с поучителен тон, все едно че обяснява на невинно дете тайните на размножаването.
Уилям е толкова вбесен, че не можа да намери думи; достатъчно неприятно е дори това, че този грубиян и грозник си е въобразил, че разговаря с човек, който би могъл изобщо да се впечатли от боклуците в раницата му. Да не би да очаква да му разкаже и историята на семейство Ракъм?
— Предлагам ви го изгодно — хили се старецът. — Ще добавя и джобно гребенче. Най-качественият метал в Британия.
— Имам си гребенче — сопва се Уилям. За негов ужас продавачът повдига едната си вежда в израз на съмнение. — Това, което ми трябва — изръмжава той и усеща как скалпът под разбърканата му, непокорна коса започва да го сърби от нерви — е точно упътване как да стигна до „Камината“.
— За това мисля, сър, нали за това мисля — уверява го старият мошеник, тиква подноса обратно в торбата и продължава да рови из нея, докато ръката му потъва вътре чак до рамото.
Но какво е това? Небеса, сега пък започва да вали! Големи, тежки капки падат една след друга от небето, и плисват по палтото на Уилям с такава сила, че измокрят ушите и брадичката му. В този момент той осъзнава, че в стремежа си да постигне по-скоро желаната цел, е забравил във файтона един почти нов чадър, който файтонджията ще продаде при първа възможност. Само за миг настроението на Уилям се помрачава рязко и той изпада в най-черно отчаяние — това е пръстът на съдбата, това е Божията воля: дъждът, загубеният чадър, студеното безразличие, което среща на непознатата улица, присмехът на непознати, жестокото упорство на родния му баща, проклетата болка в рамото, която го измъчва, защото проспа половината нощ на стола…