Ето най-сетне и „Камината“. Дали заведението не е прекалено долнопробно? Дали да не се обърне и да не си тръгне, докато все още може? Докато скъсява разстоянието между себе си — забързан и задъхан — и блестящата в оранжеви отблясъци табела над входа на кръчмата, провесена на железен прът, той си казва, че не може да прецени, докато не е видял заведението отвътре.
— Кооораб лети по сиииньо море! — пропява някакъв глас, изненадващо близо до ухото му. — Вълнаата гони вълна!
Той се обръща и установява, че е приклещен от някакъв продавач на нотни свитъци, който продължава войнствено:
— Ридае младият моряяяк, далеече от дома! Госпожата ви свири ли на пиано, сър?
Уилям се опитва да го пропъди, размахвайки ръка, но това не се оказва толкова лесно — музикалният продавач се лепва като пиявица, а таблата му, отрупана с ноти, сгърчи пред него, като пищен бюст в щедро деколте.
— Не свири ли госпожата, а, сър?
— От години не е свирила — изръмжава Ракъм, вбесен, че му припомнят за Агнес тъкмо в този момент.
— Таз песничка ще й върне настроението за веселби, сър — упорства продавачът и внезапно пак запява:
— Бива си я, а, сър? Най-модната песен! Викат й „Морякът на разбития кораб“!
Уилям наближава все повече целта, но досадникът върви заднешком и не го оставя на мира. На самия праг на „Камината“ Уилям го изглежда зверски и заявява:
— Най-модната песен ли? Вятър — това е „Безценно майчино сърце“, само че с друг текст.
— Неее, сър — възразява продавачът и размахва лист бяла хартия, разкрасена с морски мотиви. — Съвсем е различна. Купете я и ще видите.
— Няма да я купя — казва Уилям. — Искам да вляза в това заведение, без да се мъкнете по петите ми, сър — и да слушам музика там — при това безплатно, ако смея да добавя.
Продавачът отстъпва с театрално преувеличен жест, покланя се и се хили — но това не означава, че се е признал за победен.
— Ако чуете вътре някоя песен, дето много да ви се хареса, сър — само кажете — сигурно я имам.
И той най-сетне се стапя в мрака, решен да пласира колкото е възможно повече от незаменимата си стока през следващия час, следващата година — или следващите десет столетия.
Уилям Ракъм поставя ръка върху пищната месингова дръжка на входната врата на „Камината“, бутва и тя се отваря. Той поема дълбоко дъх. Веднага го обгръща миризмата на добра бира и шум от множество дружелюбни и весели гласове. Още с влизането си Уилям усеща как премръзналото му лице пламва от топлина, излъчвана от безбройните свещи на полилеите — и от буйния огън в голямата камина. Каква изненада! Посетителите съвсем не са някаква долнопробна сбирщина. Някои от тях са дори елегантно облечени! Попаднал е в една от кръчмите, които хората от доброто общество откриват с удоволствие — тя прилича на строго пазена тайна насред цялата тази мизерия, място, на което се събират познавачи. Постоянните посетители, за повечето от които е ясно, че не живеят на „Хъзбънд Стрийт“ или в околностите й, се извръщат, поглеждат за миг Уилям и се връщат отново към разговорите си. Всички са развеселени, но не и пияни — това не е от онези заведения, в които посетителите пият мълчаливо в очакване алкохолът да си свърши работата. Уилям въздъхва облекчено и сваля шапка, озовал се сред равнопоставени личности.
— Във нишка тънка работници се влачат — разнася се приветствено нечий тенор, — увити в дрипи и парцали крачат…
Певецът стои на тясна сцена в дъното на помещението, почти скрит от цигарения дим, зад гъсто наредените маси, претъпкани с посетители. Строгото му вечерно облекло е допълнено от грубо завързан яркочервен шал — идеята е той да символизира кърпите, които работниците носят около вратовете си. Заел драматична поза, певецът продължава, под претенциозен съпровод на пиано: