— Пристигнахме — чува той гласа на Шугър.
Разнася се сложно почукване — някакъв таен сигнал, вратата се отваря и Шугър влиза със спътника си в слабо-осветеното антре на госпожа Кастауей. Уилям очаква да види от другата страна пазач, стиснал дръжката на вратата — някаква глуповато захилена маймуна като онази, която го изпрати през задния вход на дома в Друри Лейн. Но се оказва, че греши. Налага му се да сведе поглед с около осемнайсет инча надолу, за да види кой стои пред него — оказва се малко синеоко момче с толкова невинен вид, че би могло да изпълни ролята на пастирско дете в някоя сценка за Рождество.
— Здравей, Кристофър — казва Шугър.
— Моля, заповядайте в приемната, сър — казва момчето. Произнася педантично репликата си и разменя детински заговорнически поглед с Шугър. Заинтригуван, Уилям се оставя да бъде преведен през мрачен, но облицован със скъпи тапети вестибюл към една полуоткрехната врата. През пролуката се процеждат светлина и топлина. Детето, което тича напред, е погълнато от яркото сияние.
— Не е твое дете, нали? — пита Уилям.
— Разбира се, че не — тя повдига вежди в присмехулна имитация на възмущение. Устните й се извиват в усмивка. — Аз съм стара мома.
В мрака на вестибюла процеждащите се през полуотворената врата лъчи осветяват устата на Шугър по много странен начин, така че пукнатините по грубата, белеща се плът изглеждат чисто бели. Уилям иска да почувства как тези изпръхнали устни се сключват около ствола на члена му. Но най-много от всичко му се иска да облекчи пикочния си мехур — където и да е — и после да си легне да спи.
Когато влиза в приемната, е обзет от чувството, че вече сънува. Потънала в сенки женска фигура седи в далечния ъгъл на стаята, извърнала лице така, че той не го вижда. Над косата й се вие дим. Чуват се звуци от невидимо виолончело — плахи и скръбни, после секват с астматично изскърцване на лъка по струните. В горната си част, над цокъла, стената е боядисана в ярък прасковенорозов цвят и отрупана с миниатюри в рамки. По-надолу е облепена в тапети, гъсто изрисувани с преплетени ягоди, тръни и червени рози. А в самия център на помещението, точно под крайно претрупания полилей, седи госпожа Кастауей.
Тя е стара, или не се е поддържала, както трябва, или и двете. Макар че е облечена за излизане, дори с шапка на главата, очевидно няма никакво намерение да излиза. Разположила се е самоуверено като съдия зад едно тясно писалище. Върху писалището има разпилени късчета хартия — изрезки от списания. В ръцете й трака голяма шивашка ножица, с която отделя излишната хартия, а тя се хлъзва по кокалчетата на пръстите й и изпърхва надолу към скута й. Тя вдига очи и спира да реже в чест на новопристигналия гост. Измъква внимателно пръсти от ножицата и оставя встрани лъскавия метален предмет.
Облечена е от глава до пети в един цвят — аленочервено. Откакто е на този свят, Уилям не е виждал този цвят по дрехите на нито една англичанка. Устата й е оцветена в същия цвят — червилото се е разтекло по стотиците миниатюрни бръчици около устните й, така че когато се усмихва, за да го поздрави, устата й заприличва смущаващо много на мъхната гъсеница, която се раздвижва, защото са я побутнали.
Първоначално Уилям решава, че тя вероятно е луда — побъркана стара вещица, която държи да изтъква положението си на белязана с алено жена. Но след миг открива у нея някакво достойнство и самоувереност, което кара облеклото й да прилича по-скоро на трудноразбираема шега. Той познава и други съдържателни на публични домове, които се отнасят с известна ирония към професията си. Всъщност — той едва сега го забелязва — аленият цвят е омекотен единствено от един по-различен оттенък — на воалетката, отметната над шапката й. На цвят воалетката е абсолютно същата като емблемата на парфюмерийните фабрики „Ракъм“ — много тъмнорозова.
— Добре дошъл в заведението на госпожа Кастауей, сър — казва тя. Белите й зъби се превъртат като зъбци на колело зад крещящо алените устни. — Аз съм госпожа Кастауей, а това са моите момичета. — Тя прави жест с ръка, но Уилям не може да откъсне очи от нея. — Ползването на една от стаите на горния етаж ще ви струва пет шилинга, а цената и продължителността на това, което ще става там, определяте вие с Шугър. Ако желаете, срещу още два шилинга можем да сервираме добро вино в стаята.