Боже милостиви, как ще се измъкне от тази каша?
Изпълзява към долната част на леглото и надниква през една пролука между завесите. Точно пред себе си забелязва шампаниера на желязна стойка. Отвътре наднича гърлото на бутилка вино, отворена и отново запушена с тапата. На пода, но далеч извън обсега му, се валя жилетката, в която държи часовника си. Оттук дори вижда сребърната му верижка, която се е измъкнала от джобчето. (Принуден е да признае пред себе си, че ако събитията се бяха развили във Франция, сега нямаше да види никаква верижка).
Но къде е Шугър? Той затаява дъх и се ослушва. Чува само някакво тихо драскане с необясним произход, и тихото шумолене откъм камината, което съпровожда разпадането и търкалянето на полуизгорели въглени в жаравата.
През пролуката се вижда само едната стена на стаята. За щастие това е стената, на която има прозорец, така че той може да получи безценна информация доколко е напреднала нощта. Стъклата са станали почти непрозрачни от скреж — плътен слой скреж, който трябва да се е напластявал с часове. През него все пак се забелязва небето — черно и тъмносиньо — или поне такова изглежда в сравнение с осветената вътрешност на стаята. Пердетата на прозореца потрепват едва забележимо — въпреки студа Шугър е оставила прозореца съвсем леко открехнат. Но къде е тя? Уилям се привежда още малко по-напред, побутва завесите с носа си и наднича през процепа с едно око.
Стаята на Шугър е… уютна. По стените няма никакви шарки, боядисани са равномерно в убито-розов цвят, в пълен контраст с пищното рококо на приемната долу. Няколко малки гравюри в рамки, доста избледнели, висят на подходящи за гледане места. Мебелировката е прилична — наскоро тапициран диван, две кресла, чиято тапицерия не е в тон с тази на дивана, и (Уилям промушва лицето си още по-напред) елегантно дамско бюро, на което има перодръжки, мастилница и… (той примигва невярващо) самата Шугър седи, приведена над него, потънала изцяло в това, което пише.
— Ъъъъ… извинявай — обявява той присъствието си.
Тя вдига очи, отпуска перодръжката и се усмихва… с обезоръжаваща, приятелска усмивка. Очевидно е уморена до смърт.
— Добро утро, господин Хънт — казва тя.
— О, Господи… — въздъхва той и объркано прокарва пръсти през косата си. — Колко… колко е часът?
Тя поглежда към часовник, който се намира някъде извън полезрението му. Сега Уилям забелязва, че нейната коса е просто великолепна — пищна корона от златистооранжеви къдрици; направила си е труда да я среши и подреди, докато той е спал.
— Пет и половина — отвръща Шугър, нацупва лукаво устни и допълва. — Ако в къщата има някой буден, несъмнено е дълбоко впечатлен от изключителната ви издръжливост.
Уилям понечва да стане от леглото, после трепва и се изчервява.
— Аз… трудно ми е да обясня… но за съжаление съм допуснал крайно възмутителна… загуба на контрол…
— О, знам — казва тя невъзмутимо и става. — Не се безпокойте, аз ще се погрижа за всичко.
Тя отива с меки стъпки до камината, където, на решетката над жаравата, кротко къкри чайник. Шугър излива блестяща струя гореща вода в глинена купа, която, ако се съди по шума, вече е наполовина пълна, и донася купата до леглото. Уилям забелязва, че кожата на ръцете й е суха и се бели като дървесна кора, но пръстите са изящно оформени. Пръсти, сякаш рисувани от Микеланджело, осквернени от пръстените на някаква незнайна болест.
— Свалете мокрите дрехи, моля ви, господин Хънт — казва тя и коленичи на пода. Полите й се стелят в кръг около нея. Купата е пълна почти до ръба със сапунена вода, а в нея плува сюнгер, подобен на обелен картоф. Явно Шугър се е подготвила за този момент.
— Наистина, госпожице Шугър — мънка Уилям, — това е много повече… как бих могъл да очаквам от вас да…
Тя вдига очи към него, притваря леко клепачи, поклаща бавно глава и умолява беззвучно, с издути напред устни: „Шшшшт“.
С общи усилия успяват да свалят панталона и бельото му. Острата миризма на престояла урина се надига нагоре, към носа на Шугър, но тя не се отдръпва. Ако се съди по нетрепващия й поглед, спокойното лице и слабата усмивка на устните й, отблъскващата воня би могла да бъде парфюм. Само едно докосване на загрубелите кокалчета на пръстите й е достатъчно, за да го накара да отвори краката си, и тя започва да бърше слабините му с насапунисаната гъба. Когато забелязва охулвания по гънките, се намръщва съчувствено.