— Госпожа Ракъм, сър…
— Моята… жена?
Тя го изглежда, като че ли е слабоумен — та каква друга госпожи Ракъм би могло да има?
— Да, сър.
— Тя… значи се чувства съвсем добре, така ли?
— Доколкото виждам, нищо й няма, сър.
Уилям обмисля тези думи, докато цигарата, забравена между пръстите му, заплашва да ги опари.
— Великолепно! — казва той накрая. — Каква приятна изненада!
Ето как Уилям се озовава седнал край масата, на която е сервирано за двама, и чака празният стол срещу него да бъде зает. Подухва върху чувствителната си изгорена плът и размахва пръсти във въздуха. Много му се иска да ги натопи в леденостудена вода или вино, но на масата има само чай и малка каничка мляко, която скоро ще потрябва — на него (и… на Агнес?).
Трапезарията, предвидена за семейство с библейски измерения, изглежда потискащо голяма. Като че ли за компенсация някой от слугите е разпалил така силно огъня, че излишъкът от топлина сякаш се е натрупал под масата, задържан от тежката ленена покривка. По-добре би било да ползват ограничените си умствени способности, за да се досетят да вдигнат докрай завесите — тук далеч не влиза достатъчно светлина.
Лети пристига с голям поднос, на който има препечен хляб и кифлички. Изглежда притеснена, горката. Нямаше такъв вид преди някой и друг месец, когато той й каза, че ще увеличи годишната й заплата с две лири, „защото Тили няма да работи тук занапред“. Тогава не се мръщеше! Но той отлично знае къде е проблемът — Агнес, в качеството си на господарка на къщата, трябваше да прецени и разпредели точно задачите между прислугата, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това прислужниците вероятно сами са нагласили някак нещата съобразно новите си отговорности.
— Всичко наред ли е, Лети? — пита той тихо, докато тя налива чай в чашата му.
— Да, господин Ракъм.
Една къдрица се е измъкнала изпод шапчицата й, единият бял маншет е издърпан по-високо от другия. Той решава да не й прави забележка.
— Излей малко вода върху огъня, Лети — нарежда той с въздишка, когато тя приключва с подреждането на препечените филийки и понечва да излезе. — Още малко и ще се подпалим.
Лети примигва неразбиращо. През по-голямата част от деня тя тича насам-натам из студени коридори, а стаята й е на тавана, така горещината за нея е нещо непонятно. Нескопосано иззиданата малка камина в стаята й непрекъснато се запушва, а покрай многото си нови задължения тя не е имала възможност да изчисти комина.
Уилям попива потта от челото си с една салфетка, а прислужницата коленичи, за да изпълни заръката му. Защо Агнес избра тъкмо тази сутрин да слезе на закуска? Нима лудостта я е надарила с ясновидски способности? Нима е имала прозрение — нима го е видяла да престъпва брачната клетва с Шугър? Но Бог е свидетел — досега тя е проспала спокойно немалко прелюбодеяния, така че може би това, което е доловила, е отражение от неговия възторг? Да, това трябва да е; възторженото му настроение зарежда атмосферата на къщата като електричество преди буря, и Агнес също го е почувствала. В един миг е лежала, болна и безчувствена, в своята стая със спуснати завеси на прозорците — и в следващия очите й са се отворили широко, като на кукла, и тя е оживяла от повишения електрически заряд на атмосферата.
Уилям повдига крадешком порцелановия капак на кутията за масло и си взема мъничко от златистата мазнина, за да намаже пръстите си.
А сега нека оставим за малко Уилям и да проследим Лети, която излиза от трапезарията. Сама по себе си тя няма никакво значение, но по пътя си към дългия подземен коридор, който води към кухнята, тя забелязва Агнес, която слиза надолу по стълбите — а Агнес е от хората, чието познанство търсите и заради които сте тук. Ще бъде далеч по-добре да се възползвате от възможността да я огледате сега, преди да е събрала сили, за да се представи пред съпруга си.
Ето я и Агнес Ракъм — слиза предпазливо по спираловидната стълба, дишането й е повърхностно, лицето й е смръщено от напрежение, прехапала е устни. Всеки път, когато отпусне колебливо тежестта на тялото си върху покритото с килим стъпало, тя се вкопчва в перилата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляват. Свободната си ръка е притиснала към гърдите, точно под високата якичка на утринната си рокля. Робата е от синьо кадифе и е прекалено огромна за крехкото й тяло — всеки миг краката й, обути в меки сиви пантофи, могат да се заплетат във влачещите се поли и Агнес да полети презглава надолу по стълбите.