Що се отнасяше до дрехи, храни и резервни части, бе затънал дълбоко в блатото.
Брит изруга и обърна страницата.
Никой не работеше, никой не купуваше. В пристанището чакаха три кораба, които не можеха да се освободят от товара си, от неговия товар, заради карантината.
Ами грабежите! Беше убеден, че застрахователните компании ще намерят начин да изклинчат. Беше убеден, защото влагаше много пари в застрахователното дело. Поне полицията стреляше на месо, когато сгащеше крадците. Тази мисъл го накара да се усмихне.
По прозореца затропа лек дъжд и катедралата се скри от поглед. Съчувстваше на градския глашатай, чиито викове „Внимание! Внимание! Внимание!“ отекваха над площада и си съперничеха с монотонния погребален звън на камбаната. Защото преди много години, когато панталоните му бяха къси и очите му бяха свободни от очила и счетоводни книги, Чарлз Брит бе градски глашатай и в онези дни мразеше дъжда.
Никой не се возеше в неговите таксита. Напоследък катафалките и линейките бяха окупирали целия бизнес, а той не притежаваше катафалки.
Никой не купуваше оръжие и боеприпаси. След рязкото намаляване на населението те бяха достатъчно за всички, които искаха да нападат или да се защитават.
Никой не посещаваше неговите кина, защото имаше достатъчно драми и трагедии, за да запълнят живота на всеки човек.
И никой, никой, абсолютно никой не купуваше последното издание на неговия вестник, при това извънредно, заради което беше принудил малкото си останали служители да извършат истински геройства — Вестник за чумата, с атрактивна, заобиколена с черен кант първа страница, статия „Чумата в историята“ от един харвардски професор, медицинска статия за симптомите на бубонната, белодробната и септичната чума, за да знаеш от какъв вид си се разболял, шест и половина страници некролози, сто интервюта с бащи, майки, сестри, братя, вдовици и вдовци и вълнуваща уводна статия за героичните шофьори на шест обречени коли, пътуващи за западното крайбрежие. Брит едва не заплака, когато се замисли за купищата вестници, пожълтяващи в складовете, защото нищо, абсолютно нищо не остарява толкова бързо, колкото един вестник, даже да е с атрактивна, заобиколена с черен кант първа страница.
Единственото, което го накара отново да се усмихне, беше в самия край на счетоводната книга. В последния момент бе успял да купи шестдесет процента от ковчезите в града, два цветарски магазина — чието поддържане в момента му струваше скъпо — и малко над сто парцела в гробището. „Купувай с перспектива“, това беше неговата философия, да не споменаваме за неговата религия, секс, политика и естетика. Така поне можеше да компенсира загубите и дори да излезе на печалба. „Щом смъртта е вълната на бъдещето, метни се на гребена й“ — помисли си той.
Почеса се по ухото и пак се заслуша в думите на глашатая, полузаглушени от звъна на камбаната.
— …да бъдат изгаряни!
Това го обезпокои.
Когато глашатаят повтори съобщението, той си спомни статията от харвардския професор „Чумата в историята“.
Погребалните домове, болниците и моргите бяха претъпкани като древни костници. Затова бяха започнали… Да.
— …масови кремации, за да се избегне разпространяването на болестта! — извика момчето. — Избрани са следните три места и мъртвите ще бъдат изгаряни там! Първо, бостънското общинско…
Чарлз Брит затвори счетоводната книга, свали си очилата и започна да ги лъска.
И тъкмо реши на сутринта да заведе дело, зъбите му захапаха студеното дуло и той усети в устата си металическия му вкус.
След около половин час Грег го попита:
— Вярно ли е онова, което каза Марлоу?
— Кой е тоя Марлоу?
— Дето кара другата кола. Наистина ли искаше да ни убиеш? И да избягаш?
— Позна — Хел се засмя.
— Защо?
Танър не отговори цяла минута.
— Защо не? — накрая рече той. — Нямам желание да умра. Ще ми се доста да почакам, докато опитам и смъртта.
— Ако не успеем, може да загине половината от населението на континента.
— Ако въпросът е те или аз, предпочитам да са те.
— Понякога се чудя как може да има хора като теб.
— По същия начин като всички други, приятел, и за известно време е забавно, обаче после започват проблемите.
— Какво са ти направили, Хел?
— Нищо. Какво са направили за мен? Нищо. Нищо. Какво им дължа? Пак нищо.
— Защо удари брат си в гаража?
— Защото не исках да извърши такава глупост и да загине. Ребрата му ще заздравеят. Смъртта е по-дълга болест.
— Не те питах това. Исках да кажа, какво ти пука, че ще умре?
— Той е свястно хлапе, това ми пука. В момента обаче се е побъркал по гаджето си.