Чу смях и скочи, стиснал в ръка пистолета.
Не се виждаше никой. Смехът като че ли не идваше от колата, а и не бе на Грег.
Идваше от плевника.
Танър се вгледа в сенките. Нищо.
И отново го чу. Този път очите му се насочиха нагоре.
Имаше таван.
Хел вдигна пистолета натам и каза:
— Слез!
Не последва отговор, поне докато не изстреля два куршума.
— Чакай! Идвам!
Мъжът, който се спусна по кръстосаните летви, приклекна с гръб към стената. Беше с тъмна коса и носеше дрипи. Бе поне с педя по-нисък от Танър. Трепереше. Очите му бяха като на звяр и държеше ръцете си пред гърдите, с пръсти, свити като нокти на граблива птица.
— Кой си ти?
Непознатият няколко пъти премести поглед от дулото на пистолета към лицето на Танър.
— Попитах те кой си!
— Канис — отвърна мъжът. — Джофри Канис. — Гласът му звучеше високо и спокойно. — Аз не съм учен — прибави той.
— На кой му пука? Какво правеше там горе, освен че ме следеше?
— Дойдох да се скрия от дъжда.
— И какво беше толкова смешно?
— Какво искаш да кажеш?
— Защо се смееше?
— О, защото не спазваш законите на Бейтсовата мимикрия — а би трябвало, нали разбираш.
— За какво говориш?
— Аз не съм учен.
— Вече го каза.
Мъжът се изкиска и изрецитира:
— Според Бейтс3 това става в един и същи район и през един и същи сезон, и подражаващият вид не бива да бъде защитен, според Бейтс, и трябва да е по-рядък от модела си, казва Бейтс, и трябва да се различава от собствения си вид по очевидни външни характеристики, за да създаде илюзия — и това го казва Бейтс, — и подражаваните характеристики трябва да са само повърхностни, и да не водят до фундаментална промяна на вида, посочва Бейтс. При пеперудите се е получило, нали знаеш.
— Побъркан ли си?
— Да, но спазвам законите.
— Излез на светло, за да те видя по-добре.
Мъжът се подчини.
— Да, имаш вид на побъркан. Какви са тия глупости за Бейтс?
— Това е начинът, по който се защитават някои същества: Бейтсова мимикрия. Те подражават на нещо, което не са, за да си осигурят безопасност. Виж сега, ако беше хитър, нямаше да си пуснеш брада, щеше да си миеш лицето, да си решиш косата, да носиш тъмен костюм, бяла риза, вратовръзка и куфарче. Щеше да изглеждаш като всички останали. Тогава никой няма да те безпокои и можеш да правиш каквото поискаш, без да ти пречат. Имитиращ добре защитените видове. И не те заплашва никаква опасност.
— Откъде знаеш, че ме заплашва опасност?
— Ами, имаш такъв вид, миризма, известна нервност…
— И ако изглеждах обикновен, нямаше да ме заплашва опасност, така ли?
— Навярно не.
— Ти какъв си?
Мъжът се засмя и видимо се отпусна.
— Мразиш ли учените?
— Не повече от всички останали.
— Ами ако съм учен?
— Нищо.
— Добре. Аз съм учен.
— Какво от това?
— Всички ни слагаха под един знаменател. Аз съм биолог.
— Не те разбирам.
— Физиците ни докараха всичко това — той посочи навън — и някои химици и математици. Не биолозите.
— Искаш да кажеш войната, така ли?
— Да. Не! Искам да кажа света, такъв, какъвто е сега.
— Не съм бил роден, когато се е случило. Не знам. И не ми пука. Какво се опитваш да кажеш?
— Не трябва да обвиняваш всички професори по всички науки за случилото се.
— Не ги обвинявам. Даже не знам какво се е случило. Какво се е случило?
— Война, какво. Безумна и опустошителна. Много бомби и ракети с резултат, който никой не можа да предвиди. Ето това! — Мъжът отново посочи навън. — А какво се случи после? Оцелелите отидоха в малкото университети, които не бяха разрушени, и избиха всички професори — по английски, социология, физика, без значение какво са преподавали — защото професорите очевидно били виновни, защото са били професори. Ето защо Бейтсовата мимикрия означава толкова много за мен. Те ги разстрелваха, разкъсваха ги на парчета, разпъваха ги на кръст. Но не и мен. Не. Не мен. Аз бях с тях, бях с тълпата. Затова оцелях. Аз съм „Биология“, аудитория шестстотин и четири, сграда „Бентън“. — Той пак се засмя.
— Искаш да кажеш, че си им помагал, когато са избивали твоите приятели, така ли?
— Те не ми бяха приятели. Бяха от други науки. Почти не ги познавах.
— Но си помагал?
— Разбира се. Затова още съм жив.
— И как е животът?
Мъжът вдигна ръце към лицето си и впи нокти в бузите си.
— Не мога да го забравя — накрая отвърна той.